Бурята

  Долината плачеше. Дълги огньове разкъсваха лицето ѝ, очите ѝ се пълнеха със сълзи, те се превръщаха в реки. Природата се сбогуваше със зимата. За човек, стоящ долу и гледащ пламъците отблизо, днес бе един нормален ден, нищо че започваше постът, защото живота на тамошните хора целогодишно беше постен, но над Георги се стелеха гъсти облаци. Той живееше високо, беше по-близо до птиците, слънцето изгряваше първо за него, но жажда изгаряше гърлото му.
- Георги, снегът вече се топи, та утре може да вземеш кучето и да идеш до града.                                                    Газената лампа още от Ивановден стои безмълвна.
- Задава се буря, мамо!
- От къде разбра? Още не е времето на пролетните бури, все още около нас всичко спи.
- Не смятам така!
- Не разбираш още живота, сине! В природата всичко е закономерно – всичко се върти, а ние сме камъните, които мелят брашното; но мелницата се върти от природата.
- Татко нали скоро ще си дойде?
- Да, сине, защо питаш?
- Това е важна информация, предвид плановете ми…
- Какви планове?
- Идва буря, мамо, идва буря!
Пушеците жадно се заиздигаха над събуждащата се гора. Всяко едно същество предчувстваше живота, които предстоеше, и дишаше по-живо, по-истински. А долу – там някъде в долината – хората пиеха, прескачаха огньовете, беснееха и мислеха, че огъня ще изгори греховете им, но всъщност той разпалваше вековния езически бяс. Георги гледаше всичко отвисоко, гледаше и мислеше какво да прави, как да посрещне пролетта.
- Защо си обуваш цървулите? На къде толкоз късно?
- Точно „на къде” е правилният въпрос сега.
- Не те разбирам, сине!
- Бурята ме чака, довиждане… Дано татко дойде скоро.
А долу – сред пушеците и безсмислените огньове, един силует разпери меките си облачни коси и впери поглед към склона. Две очи разцепиха тъмнината, като яростни светкавици…Тя го чакаше.