Чайките

Тя обичаше да замеря чайките със счупени игли. Може би го правеше, защото мразеше техните клюнове – дълги и остри, сякаш пронизващи горкото небе. Когато не се занимаваше с донкихотовски задачи, Ирина най-често повръщаше в някоя от лабораториите на университета или просто кротко пиеше кафе, гледайки как другите го правеха. Докато целеше чайките при нея идваше една черна котка и започваше да ѝ се гали, сякаш беше благодарна за нещо. Котката всъщност се галеше на всички, но Ирина веднага съчини историята, че тя е преродената богиня на морето, а котката – бивша риба убита от ято чайки.  Понякога Ирина уцелваше по някоя чайка и започваше да скача, сякаш беше олимпийска шампионка по хвърляне на копие, лека категория обаче. Церемонията ѝ завършваше със заставане на ръба на Морската градина и заплашително викане към останалите чайки. След като вече беше напълно показала своята сила, тя започваше да обикаля безцелно парка в очакване да срещне него – лаборанта; от когото винаги крадеше иглите, като утешителна награда, че нямаше устните му. Него обаче винаги го нямаше и тя неусетно започваше да плаче, ако не толкова за него, то поне за поредното разпиляно от вятъра влажно очакване.
Лаборанта пък всяка сутрин стоеше до кея и хранеше лебедите (докато още не бяха избягали, заради курортистите). Често виждаше как някоя чайка падаше от Морската градина долу напътя, пронизана сякаш от куршум. Винаги кръвта му закипяваше при вида на тази гледка, но все не се решаваше да се качи горе – неговата ярост беше страхлива и зелена като водораслите. Една сутрин обаче Ирина, обладана от своята злобна ярост, падна от ръба и подобно на чайки се изтърколи чак до пътя. Лаборант помисли, че е поредната депресирана девойка  и бързо ѝ се притече на помощ – депресията обича страха. Тя обаче сама си призна убийствата и злобата, виждайки най-накрая неговото лице надвесено над нейното.
В последствие двамата решиха с левия си крак тя всеки ден да гази морето и така поне една от раните да не зарасне и да остане като паметник на нейната непредизвика ярост. Кракът ѝ обаче пак мина бързо, защото на морето всяка болка минава бързо – било защото се носеше с мириса на водораслите, било защото бе разпилявана от вятъра.