Писмо за Ингрид

Здравей, Ингрид,
Пиша ти това писмо без смисъл, защото той тук расте само през лятото. Права беше  много студена страна се оказа. Както знаеш, даваха само 20 кг. багаж, та не можах да взема повечето от темите ни за разговор. Тези, които взех, сега ми изглеждат глупави. Ще ти говоря за времето: То е доста по-мълчаливо от това при нас. Стича се леко по идеално правите им тротоари и си мисли за разни неща, без да ти обръща внимание, без да се натрапва и рядко чупи прозорци... Абе, скука като цяло. Започнах дори да уча: колкото повече микроконтролери тъпча в главата си, толкова повече се засилва смехът на златния Моцарт: "От тия полупроводници ще станеш получовек" - сякаш казва ми. От ученето започнах да схващам доста от нещата наоколо. Като цяло живея в някакъв Параграф 22 – всичко се повтаря, хората се държат с мен така, както аз с тях и винаги се блъскаме поради този факт. Все едно да опиташ да пипнеш отражението си в огледалото – винаги се появява пръст, който е точно като твоя и ти пречи.  Трудно бих променил това, пък и някак спрях да се опитвам, оставям ги да си мислят, че са нещо повече и си тръгвам. Разбира се, изслушвам съвети им, така се засилва ефекта на посятата мисъл, а именно – че са нещо повече. По този начин най-лесно може да убиеш някого. Естествено аз не съм луд психопат, просто сега ти пиша тези неща, понеже нямам други теми за разговор. Трябва на момента да измислям и се получава това. Може би е от времето. Възможността, че всичко, което съм писал, може да изчезне за миг, понеже е само на магнитни носители; е толкова вдъхновяваща, че чак не исках да я споделям. Нали и ти пишеш понякога, а така ще ти помогна да спре да бъде „понякога”.  Като цяло не искам да помагам, най-често изслушвам, само за да крада материал за писане. После се опитвам да ги подтиквам да правят неща, които да са интересни откъм сюжет; те го правят.  Така сея драми наляво-надясно и се старая да контролирам въпросния Параграф 22. С тебе понеже всичко ни беше материално, дори и чувствата, нямаше как да те контролирам, после пък заминах и всичко остана там в онези кашони. Странно е, свикнали сме част от нещата в живота ни да се случват само в главите ни: като усещания, спомени, чувства; но с теб и те се превръщаха във вещи и се трупаха в онази стая. Всеки можеше да влезе и да види всичко. Тази кражба не е като да ти копнат текста от  facebook; тази кражба направо убива. След като няма повече да пълним онази стая, няма и вероятност да ни прецака някой, взимайки. Глупаво е, защото по принцип винаги ти взимат другите, само дето в този случая ние можехме реално да видим как това става. Най-често си взимахме един от друг всъщност, пренареждахме постоянно нещата в онази стая, така че другият да не разбере, че сме пипали, че сме изкусурявали миналото. Още помня как разбрах, че си променяла, като видях, че си сложила на първия ни път за фон песен, която е издадена преди месец. За бога, как можа да се издадеш толкова глупаво. След това взехме да се правим на много велики и всеки да разкрива какво другият е променял, оказа се, че сме си създали едно перфектно минало. Почти всичко беше измислено, може би заради това никога не си спомнихме с точност как и защо сме станали близки, смятахме, че това потвърждава само магията между нас. Нали помниш, че когато не знаеш защо някой се е появил в миналото ти, значи той е ключов за твоето бъдеще, поне така ни учеха, само дето се оказа, че не си спомняме просто защото всеки от нас го е променял постоянно, правейки го по-знаково. Глупаво е сега да ти пиша тези неща, след като знам, че ти дори не ме помниш. Някак безсмислено ми се вижда да го пращам само на теб, защото и аз не съм точно сигурен, кой е това „теб” – всичко е мазало в главата ми. Затова реших, да му дам по-голям трибуна и да видя, кой ще се припознае.  Всъщност най-вероятно ще намеря  likе-ове и може би някой друг коментар в стил Клуб „Евала”, както в досегашните опити, но... виж, ако някой се припознае, ще бъде интересно. Да не говорим, че се оказа, че взаимно сме си втълпили и манията за превъзходство, която използвам да разкарвам другите, сега аз се мисля за нещо повече от теб (писането на такова писмо го потвърждава) най-вероятно и ти си така, затова наистина ще е добре да се намерим най-накрая, защото може да нямаме много време. Извинявам се,  сдухващ е стилът ми на писане, но е от обстановката и най-вече от времето.
Няма да пиша „до скоро”.