Към публиката

   Маса от хора гледат сега към мене, но дали виждат, че аз съм просто една проекция.
Проекция, която без техните очи би изчезнала на мига. Да, дами и господа, до този извод стигнах вчера, когато седях в един тъмен бар. Или по-точно осъзнах, че когато угаснат прожекторите, аз оставам едно нищо, което просто трябва да си тръгне, към къщи, оставяйки театъра. „Но ти си звездата” - ще кажете! Да, така е, но както знаем, звездите излъчват светлина, а не приемат. Вие приемате! Вие сте ми взели светлината! Заради вас сега съм потиснат, a искам да съм както преди. Преди, когато всичко блестеше. Когато и на излизане от тази сграда пак греех… (иронично засмиване) Как си стойте, там в тъмнината, и спокойно гледате моето раздаване на светлина. Не ви ли е жал за мен?... Или може би това е целта на театъра: група хора да зареждат всички останали. Да, вие ще опонирате, че сте платили билет, но за мен парите не са светлина, а просто поддържат тази сграда. (тръгва да излиза от залата) Чакай! Няма да говоря за пари. Няма и да търся вина във вас, защото… Прожекторите греят от вас към мен… А това… ми навява нещо – интелигентната публика също излъчва. Не знам какво, но получавам енергия, така че явно има кръговрат. За бога, но аз сега открих отново топлата вода, защото това го знае всеки начинаещ актьор! Явно не губя светлината си, а разсъдъка. Но, докато вие сте тук, аз ще продължавам да играя!... И ще продължавам да губя едни неща, и да печеля други, защото аз имам привилегията да съм тук. Използвайки вашето внимание, сега трябва да продължа размишленията си относно вашето място в тази зала. Един велик човек беше казал: „Публиката не трябва да мисли за своите проблеми, докато е в тази зала, а де се потопи в сюжета”. Но как да стане това, след като дори аз мисля за себе си? Може и срещу вас да насочим няколко прожектора, та да заслепят малко проблемите ви. При мен това понякога действа. Но тогава залата ще се превърне в солариум, за бога (размива се). Не, не, не вече всичко е измислено! Вече всичко си е намерило пътека и е протекло по нея. Та по-добре да не измислям безумни идеи, а да се опитам да прокарам във вас идеята на театъра… Но чакайте защо не се обаждате, защо не ме поправяте? Идеята не съм аз, а сте вие. Вие, заради които залата бръмчи тъй приятно всеки ден. Този звук именно е нещото, което ме зарежда да продължавам толкова години, да стоя на тази сцена. Обичам ви! Да, обичам ви, въпреки че повечето от вас са намръщени, злобни или мрънкащи, защото вие със своето многообразие сте най-доброто за този театър. И това е така, защото, както знаем, за да се получи бялата светлина, трябва да се слеят всички останали цветове…(замисля се) Ха, това именно е театъра – едно сливане от емоциите на автора с тези на публиката и актьорите, а екрана, на когото се прожектира това… са нашите души.
   Благодаря ви за вашето търпение.
   Благодаря, че макар да ви боли
   предизвикахте това знамение,
   разтваряйки дълбоко вашите души.
Не ме бива много в стиховете, но това беше специално за вас. А сега искам ръкопляскания от вас… Не, не, спрете! Много лесно се поддавате на манипулация.
Или пък може би искате да свършваме вече… Спокойно, спокойно и това ще стане точно ей сега (изтърчава от сцената)… Ха, ха, ха не мога да си тръгна! То май и вие не можете, като гледам. Нека да ви кажа още нещо: „ Блясъка на тази завеса се вижда само от вашата страна”. Тези думи не знам на кой са, но важното в тях е – че трябва да разберете, че театъра не е само радост и удовлетворение, а през повече време е треска, която те изгаря, докато не си на сцената. Сега довиждане и  до нови срещи в тази зала. И нека бученето никога не спира.