Писането е лудост

Огледай се наоколо, виждаш ли нещо познато, нещо ярко, нещо, заради което да си заслужава да зарежеш тази реалност? Ако е „да”, не чети повече, не се превъзнасяй в ролята си на съдник; но ако е „не”, тогава добре дошъл тук, където думите не са средство, а живот.
Винаги съм се смятал за нещо повече, след като пиша; за нещо, което едва ли не свети, нещо чисто; но всъщност съм бил просто страничен наблюдател на истинския живот. Помниш ли кога за последно се помисли за безсмъртен, кога за последно искаше да бъдеш всичко, да получиш всичко. В такива моменти аз именно пиша, смятайки, че така ще бъда, че така ще съм. Но, за Бога, това води само до разочарование, до още и още думи, още и още холограми. Писането е великолепна страст, да, но то те издира жестоко, ако го оставиш; оставя те без сили, ако му се отдадеш; и винаги обсебва животът ти. Неусетно започваш да го търсиш постоянно, да се себеизразяваш с него, определяш се дори за творец. Смешник! За нищо на света обаче не трябва да го превръщаш в своя единствена реалност, защото тогава страстта става лудост, ти ставаш лудост, и постепенно се изкачваш нагоре, заставаш над обикновения живот, над допира, всичко около теб става комплексно.  Съзнанието ти постоянно генерира нови лица, нови сюжети, нови съдби и лека-полека покълва в главата ти мисълта, че може би си бог.
На небосклона има, разбира се, и други „боговете”. Едните са като теб – току-що появили се, разтриващи енергично студените си крака – а  другите гледат нависоко, гледат те изпитателно, влачат вериги от безкрайни научни титли и мислят, винаги мислят. Ти естествено протягаш ръце към техните роби, дълги и червени, искаш да си като тях, да се разхождаш важно… До горните етажи има два пътя: или трябва да се хванеш за дрехите им, да копираш стила, живота, жаждата им за величие; или трябва да потърсиш моя път.  Не, не, това е твърде нескромно – пътят е на Сизиф. Той в началото изглежда хубав: някъде около 80о наклон, красива гладка скала, но после започва безсмислието… Ти обаче няма да си там, защото си издал Зевс на Азоп, няма да си там, защото си баламосал смъртта; ами просто защото сам искаш. Това е втората съставка на лудостта, а камъкът идва от техните грешки, от техните научни титли, които едва ли ще получиш, защото те са част от търкалящата се скала, а тя, както знаеш, винаги ще пада надолу.
По пътя нагоре понякога ще се заглеждаш настрани,  ще съзираш женски лица, били те свободни нимфи или същества, също търкалящи болните си амбиции. За миг ще спираш, ще подпираш камъка с едното си стъпало, а с другото ще се протягаш към тях, към техните свободни коси. Ако се случи така, че тя (избраната) също да е с камък, може и да постигнете някакъв синхрон, може напише нещо заедно, но едва ли ще се достигнете физически, едва ли ще се провокирате с нещо различно от познатите черни резки.  Ако се случи обаче тя да е нимфа, да лети, сводна и горда, наоколо, тогава може да се разубедиш и да пуснеш камъка, да ги оставиш да дишат сами разредения въздух, чакащи забавление от други сизифовци. При мен обаче  лицата им само ме предизвикваха да измислям нови камъни, нови неструктурирани амбиции, нови недосегаеми пространства.
Камъкът се търкаля, разноцветните глави на принтера изплюват поредната топка целулоза, ти си чудиш какво си прочел, защо си в този сайт, къде е смисъла? И аз се чудя това, и аз си запълвам времето с чужди думи, с чужди красиви лица. Писането е лудост само когато си я признаеш… Стига остроумия!