Вдъхновението

   Вдъхновението – това непознато нещо, което превръща ентусязма в изкуство, сега застана пред моя поглед, сигурно с надеждата да му обърна внимание.Да, аз няма да го оставя да си тръгне, отнасяйки със себе си светлината на успеха, но и не искам да го гледам право в очите, а от по-различен ъгъл. Така дано да видя нещо, което ми е убягвало до сега.
     Какво съм аз без теб, непозната сило?
     Какво ще достигна без твоята светлина?
     И защо сега ми е толкова мило.
     Да гледам очите ти в нощта.
Оле, та аз започнах да говоря в рими. Това не добре, значи и като не го гледам в очите пак ми действа вдъхновяващо. По-добре да се обърна… Така вече е друго нещо и нека продължа с моето размишляване. Хората през всичките тези години едва ли са оставяли Вдъхновението да им гледа безинтересния гръб, та това е лудост, защото всеки, смятащ се за творец, всеки ден се моли то да дойде при него и когато това стане, разбира се, би го прегърнал. Но аз сега ще го разнищвам и затова да стой там само… Господи, колко съм самотен на този свят! Колко пъти очите ми са обикаляли стаята, без да съзрат нечии чужди очи. Колко пъти, вървейки по пътя на изкуството, аз съм загърбвал любовта, без дори да ѝ  се усмихна. Нима това не е тъжно? Нима това не е жалко? И сега дори аз пак си запълвам времето, размишлявайки за нещо, което не е моя работа. Но ти, Господи, явно за това си ме пратил тук и във времето, в което не пиша интересни неща, трябва да се опитвам,  да проникна в твоята магия. Може Вдъхновението да не е твоя заслуга де, не знам. Виж ти, ако се окаже,  че е на дявола. Знам ли ви човек, к’во правите вие…А по този повод да те попитам: Самотата чие дело е? О, чакай, чакай, тя си е мое дело. Колко иронично, нали? Хората явно само жалки неща сме създали, като започнеш от колелото и стигнеш до интернета, та това са все неща, превръщащи ни в самотници. Но аз сега да не ставам психолог,  нека да се върна на темата. Ха, като се замисля психологически излиза, че веднага щом обърнах гръб на Вдъхновението станах самотен и параноичен. Нека се обърна тогава пък „каквото сабя покаже и честа майко юнашка”. Ех, още не съм се обърнал и стиховете завладяха главата ми. Вярно не са мой, но това дори е по-добре, защото човек се изморява от своите си неща. Та Ботев, за да създаде това, явно е гледал смело това създание. Нека и аз така да направя… Ето те отново моя музо. Не, чакай, та музата обикновено е полугола гъркиня, а ти не си това. Не си и животно, а просто някаква светлина. Сега разбирам – това трябва да е някакъв параван от бъдещето и гъркините сигурно стоят зад него.Но ще надникна аз вътре и ще видят те, кой е истинският Аполон… Като казах гъркини, се сетих, че изобилието е най-големия проблем на Вдъхновението, защото повечето хора винаги изпитваме неговата липса. Да не говоря, че голямата част просто никога не са го виждали. Може би сега аз самият преча то да стигне при някой друг, та ако има някои композитор, който сега натиска безуспешно клавишите на пианото, нека да ме извинява, когато разбера какво крие то, аз лично ще му измисля симфонията. Но не ли странно, че въпреки моето поведение, Вдъхновението продължава да стой тук. Дали това не е, защото то чака аз да го приема, да напиша там нещо си и да може да си тръгне спокойно. Но ако е така значи и преди е идвало, аз обаче не съм го разпознавал, и си е тръгвало. И ключовата дума тук е „разпознавал”, защото сега също не го използвам, но след като го виждам и му говоря, т.е. го разпознавам – то си седи спокойно и ме чака. Явно така е било и при Моцарт, защото, ако се съди от филма „Амадеус” , то не го е напуснало дори когато е умирал.                                          
  Точно до сега изговорих 666 думи, та дали да не спра и така да се подмажа на дявола, защото продължавам да смятам, че тази работа идва от него…Не, не, не, безумна главо, как може да създаваш изкуство след като си толкова заблудена. Добре че е неговата светлина, та прозрях: вдъхновението ражда красота, а тя може да е следствие само на любов, та смятам, че вече ви е ясно, защото всички много добре знаем фразата: „ Бог е любов”. Вече имам една добра основа – знам от къде идваш ти,  но сега е важно да разбера накъде отиваш. Дали се връщаш при Него, или продължаваш към някой друг, който страда от безсъние. Впрочем безсънието ми, дали е породено от разтроения ми стомах или от разтроената ми  душа?... – това си също казус, но да не ставам егоист, нека друг мисли върху това. А аз се нагърбих с важната задача да проследя нещо, което едва ли ще оставя следи. За Бога, но то още е тук! Вие виждате ли го? Дано да е така, защото иначе всичко ще е просто един сън, а това би било… тъжно. Но не тази тъга, която ме обзе одеве, когато се обърнах с гръб, а някоя друга,  която би ме погубила. Та то тръгва от Него, минава през моята душа, предизвиква я да създаде нещо и продължава… към някой друг… А може и да идва само заради мен, значи се водя специален там някъде горе и затова те ми пращат енергия,  с която да измислям нещо. Но не ми се ще да призная, че заслугата е само тяхна, защото уважавам себе си. И така посоката не се раздвоява, или разтроява, ами  Вдъхновението идва само при мен. Явно и затова творчеството никога не може да се повтори. Моите произведения са си само мои и това е и няма никой, който може да измисли същите. Офф, изморих се от толкова разсъждения, явно не такъв пътя, по който трябва да вървя. Защото изкуството е по-просто – то е просто красота. Като светлината, която излъчва То, така и изкуството заслепява човек и го заблуждава, изглеждайки сложно, но всъщност е просто красота, породена от радостта на душата.  И така аз стигнах до друга закономерност: Вдъхновението ме прави щастлив и това поражда творчество, което пък е чистата форма на красотата… Сега се сетих за една мисъл: „Изкуството е най-голямото достижение на човечеството”, и смятам, че това допълва нещатa - а именно ние хората сме надарени със съзнание, което от своя страна приема различни влияния. Едно от тези влияния е Вдъхновението, което едни хора не забелязват, други само отчитат, а трети го приемат с отворени обятия и развиват. Защото неговата чиста светлина, за да стане чиста красота, трябва да премине през едно пречистващо съзнание, което да я насочи в някоя посока. Дали ще е писмена, дали музикална, дали цветова, това решавате вие. По-важното е да се ослушвате и оглеждате за влияния и когато видите такова едно създание, което ви свети насреща, не го отминавайте, ами се поспрете, погледнете го право в очите и му подарете красота, създадена от вас (нали се досетихте това може да е стихотворение, песен или картина),а  то ще ви отвърне със светлина, която ще ви огрява до края на дните Ви.