Реквием

Точно когато Луната, Марс и Венера образуваха равностранен триъгълник, реших да отида на Реквиема на Моцарт. Беше вторник. Беше около Бабинден и като цяло не бях ходил от отдавна в залата. Взех билет за втори балкон. Взеха ми осемнадесет лева. Малък парен чук ме удари зад ухото. Все пак реших да оцелея. Закътерих се по стълбите -  всичко беше лъкаво. Бивша сервитьорка от Добрич ми провери билета. Бивш национален състезател по мотоциклетизъм ми взе якето. "Поне е свикнал с шума" - казах си. Вътре беше почти празно. Седнах посредата. След малко пред мен седна някаква с камера. Казах й малко да премести триножника. Тя отвърна, че е част от екипа.  Започна. На първата пауза се изтърсиха двайсетина лемура и три хипопотама. Хипопотомите седнаха пред мен, до тязи с камерата. Пляскане. Жена от долния балкон изрева, че не се пляска. На следващата пауза влязоха още няколко макака и една морска крава. Кравата блъсна шумно вратата. Пляскане. Жената отдолу изпсува, обеснавайки, че не се пляска на паузите, ами чак накрая. На третата пауза нахлуха стадо глигани, кравата излезе, за да говори по телефона и пак блъсна вратата. Пляскане. Жената вече нищо не каза. Аз взех да наблюдавам фауната наоколо - беше задушно. Представих си себе си като мангуста и също веднъж плясках заедно с мнозинството. На следващата пауза снимах никой не влезе. Накрая всичко приключи пак с пляскане.

Butterfly

“What is wrong with me? Is my stomach ill?” asked the butterfly.
 
Inside you, my lovely butterfly, there is a small village named Moon. In this village many years ago there was a little girl with big blue eyes and long blonde hair. Her name was Selena. Every morning she went on the shore of the largest lake to say her poem:

                        Im small girl
                        Normal girl
                        Not too poor
                        Dont have pearls.
                        And this normal life
                        Doesnt give me love    

Then she watched her image on the lakes crystal water and if it didnt tremble she was beginning to cry. Selena wanted something new every day: a new face, a new shape on the lakes surface, a new sky, but everything remained the same.
One day after she had said her poem the wind began blow so strong in her face that Selena fell down on her back. The water started to overwhelm her body. Her image in the water and her physical body both melted into one. The sea shells witnessed her lifeless body and also started to cry. Thousands of pearls swam nearby her body and began to lift it up. When she came back to life her body laid on an island of pearls. She woke up with this life lesson - if you want something new, you have to fall down first.
***

Selena knew that in Moon there were many butterflies. Some of them lived around flowers, others  around women. Every year on 8th of March butterflies made a spectacle over the big forest meadow. A half of them talked about the straightness of the flowers and how they were doing same things every day and the other half reported about womens spontaneous nature. However, their conversations were always filled with prejudices.
“They are quite stupid,” said the second butterfly group; “We settle on them, but they dont produce pollen and even worse  they push us!”
“They dont produce pollen?” amazed the other part. The flowers do, but they are very pragmatic and boring”.
Meanwhile Selena plucked strawberries on the same meadow.
“Look, its just another blonde,” said one of butterflies.
“Yes, the blondes dont produce pollen we are sure in that,” said one green butterfly.
“Dont produce Dont produce Dont produce,” repeated all butterflies.
But we may ask her about girls who live in different cities. Here we see only blondes and they dont produce pollen,” said the green one.
Dont produce Dont produce Dont produce”.
Lets ask her!”
“Lets… Lets… Lets”.
Apparently the butterflies like to repeat.
When they came nearby her and saw her red mouth they became immense:
Why do you eat OUR strawberries on OUR meadow?”
“What?”
Just another blonde This is OUR meadow, do you understand?”
No! I come here every Friday and eat strawberries. Who are you?” said Selena.
We are the butterflies!”
I dont know what the butterflies is!?”
   You dont know us!?”
They became angrier and began to bite her, but she began to hit them with her long hair. More of the butterflies were smashed, but one of them, the green one, got in Selenas mouth and settled down in her stomach.
Every year on 8th of March the green butterfly flew in her stomach and she had stomachache. She decided to name this day Womens day, because she wanted to have excuse not working. But sometimes the butterfly flew in on different days and times  maybe when she fell in love, maybe when she shed tears. Despite their prejudices butterflies really understood womens feelings, not like us.   

***

On the biggest hill of the country there was a lonely piano. No one knew who put it there nor why and almost no one went there because the people in Moon didnt like music. Selena was like everyone else, but now she had a butterfly in her stomach well, lets say that the butterflies are sassy.
No, I dont want to go there,” said Selena.
Yes you will or I will”
Or you will do what?”
I will die and you will become a boring girl,” said the butterfly.     
I dont want to be boring.”
But you will be.”
No!”
Yes!”
Die if you want!” said Selena angrily.
The butterflies are very proud. It died. The first couple of days she was fine, but suddenly her beautiful blonde hair began to fall apart and she had no idea what to do.
Im not just boring now, Im ugly,” said Selena and started to weep. To beat the ugliness a woman should climb on every hill, they said, and she went there.
Am I ugly?” ask Selena.
Yes!” said the piano.
Are you sure?”
Yes or Can you play on me?” ask the piano.
No, I cant!”
Yes, I am sure of that!”
  “Why only the musicians are beautiful?”
The butterflies are too!”
You are stupid, as I thought,” said Selena.
Relax this is normal. Im one selfish piano and youre one selfish girl, we are the same, but the equals cannot play on each other,” said the piano.
I am not here to playing; I just want someone to tell me what I should do with my hair.
Lay on my keyboard and when the wind comes to plays on me it will give you a new hair.”
What will the wind play?” asked Selena.
“It will be Elegie’ by Rachmaninoff especially for you.”
But how does it know Im here?”
It always knows!”
Selena laid down on this black and white bed and watched the sky. The moon was about to rise.
 
***

Look at her, said the piano.
She is a piece of perfection! Who is she? asked the wind.
She is a girl who wants her hair back. 
I have a great collection of hair but I dont want to share it with her. The only thing I can do for her is to make her fly,” said the wind and started blowing.

So, when Selena flies you have stomachache, my dear butterfly. Do you understand now - asked I.
Why are you on my meadow?  said the butterfly and started biting me. 

THE END

2204

Вземи си стол, човек, вътре средния е свободен 

Искаш ли бира?

 Не, не аз ще си я пия, но пий и ти. 

Мен ме интересува кенефа къде е!? 

Аз не съм ходил на четене от две години 

Човек, ако нямаш идеи си запали таковаа.. Аз вече го свърших Дай от твоята После ще трябва да го чета това.. Така ли? 

Ако можеш 

Оф, искам да седна

 Е тоя там, другия, средния стол е свободен 

Мога ли да плуя тук, през терасата 

Оф, и друг път съм идвал тук!@ 

И това ли ще го записваш

То няма място

 Имаш и отзад бе, тъп!

 Не знам дали това да го чета?

 Недей

Тука има птици - все едно съм си у нас 

Единия ти чорап е наобратно

 Успокой се

 Тук има птици, човек!!

 Успокой се

 Оф, аз съм бил и друг път тук

 Някви скинари го били ударили в главата и му намачкали флигорната.. Ма недей го писа и това

 Чу ли как някой извика в парка: Йебаниее Ма го чу нали

Летописи

В царството на белите никой не признаваше върховенството на сина (както ние), защото той беше само пълководец в техните очи и бе далеч от величието на баща си. И с това свое вярване не потъпкваха миналото и дедите си. Те не променяха символите и не се кланяха на новото, ами го приеха само за да ги приеме света. И докато ние рушахме старите храмове и върху тях издигахме нови, те просто смесваха настояще и минало и така обрекоха бъдещето на себе си. Бъдеще, което ние решихме да им отнемем. Заличихме тяхната история и нарекохме народа им чергарски, безписмен и варварски. Но докато жените им раждат деца и децата им имат уши и очи те ще чуват звуците на предците си и ще виждат знаците по земята. Така винаги ще знаят несъзнателно, че при тях първо дойдоха учителите и разказаха им за баща ни, а после при нас; че те бяха наши учители и че ние взехме знанията им. Но за да не го осъзнаят и с разума си трябва да разделим народа им: едната част да бъде под наша власт, а другата да приеме вярата на тези, които се кланят на луната. Така ще ги направим осиротели и слаби, и  сами ще търсят спасение от нас. Братята им вече паднаха под властта на мечката (която прие нашето тълкуване на вярата) и там ги имат за мръсни и друговерци, защото в миналото, подтикнати от нас, приеха вярата на лунните. Тези, които останах при нас пък ще опозорим, разделяйки територията им на отделни държави, защото тежко на тоз народ, чиито части се считат за различни народи. И в бъдещото, бъдеще което баща ни беше отредил за тяхно господство, те ще се карат със съседите си за знаците и символите и всеки ще казва, че са негови, не знаейки, че някога всички са били един народ. Братята им пък ще бъдат оглозгани от мечката, която ние ще представяме за наш враг, но всъщност ще ѝ помагаме.
Ето така ще заличим народа на белите, защото те не признаваха върховенството на сина и триединната догма, ами почитаха истинската вяра, която ние още в началото изопачихме и променихме, а после обявихме война на всички, които не бяха съгласни с нас.
Под нашите червени плащове легнаха много народи, скоро ще легнат и белите, защото ние подарихме създаването на азбуката им на мечката, звуците и символите им на съседите (които вече се считат за други народи), а братята им на тези, които почитат луната. Сега остава да намразят себе си и ще бъдат победени.        

Охлюбохлювка и магическата кутия

Беше пролет в гората, в Тихата гора. Също така от една седмица валеше и странни гъбки растяха навсякъде. Животните се бяха отдали на трасцедентни преживявания и преоткриваха както себе си така и събратята си. Единствен Кумчо Вълчо вместо на отваряне към Вселената се беше отдал на бизнес, но затова по-късно. От скоро в гората се беше появила и Охлюбохлювка и вече не беше толкоз тихо. Днес тя беше решила да се разтяга до едно дърво и да издава странни звуци. До нея се приближи малка кутийка:
- Отвори ме - каза кутията.
-Ох, ох – каза Охлюбохлювка.
- Отвори ме, де – помоли се кутията.
- Бох, бох – каза Охлюбохлювка.
В този момент на заден план премина таралеж, крещейки „Viva la revolucion”, а зад него мармоти от Хунтата го гонеха.
- Аз дори мога да говоря. На теб какво ти става? – очуди се кутията.
- Луната ми е в Плутон днес и не трябва да говоря с никого. Особено пък с малки незнайни кутии, които прекъсват тренировката ми – скара се тя.
- Но на мен ми се пика – каза кутията.
- Ох, ох – каза Охлюбохлювка.
- Ака ми се – отвърна кутията с най-печалния си глас.
Таралежът се върна с танк Т 34 и портрет на Сталин, мармотите на своя страна бяха повикали Вермахта. Вермахта беше орел, който живееше на север.
- Ммм, и аз ще отида да се пречистя – оригна се Охлюбохлювка.
- Преди това ме отвори, за Бога – ядоса се кутията.
- Не споменавай името му, ще кажа на Учителя – ядоса се и Охлюбохлювка.
Таралежът премаза мармотите и свали орела. Накрая развя червено знаме , прощавайки се със славянките; но беше консултиран от Кумчо Вълчо – който не искаше да се забранява частната собственост – да приеме указ 56. Таралежа още не знаеш какво е това „частна собственост” и се съгласи. След това тръгна на парад из Тихата гора: Вставай, вставай Гора огромная / Вставай на смертный бой, / С мармотской силой тёмною /С проклятою ордой. /Пусть ярость благородная/ Вскипает, как волна!/ Идёт война народная,/ Священная война! *
- Оф, има дюнерче вътре – каза отчаяната кутия накрая.
Охлюбохлювка отвори кутията, а вътре екранче, на което пишеше :
Получаваш 15 дни промоция за КумчоВълчоNET!
Най-бързия NET в гората!!
Абонирай се или ще те изям!!!

* Въпреки абсурдността на приказката, този цитат не е с ирония. Държа да отбележа това!

Вещицата

Вещицата си търсише кристална топка, за да има с какво да си играе, когато остарее сама. Преди да станеш на сфера обаче, щешеш да бъдеш кръгло огледало, което тя да пита коя е най-красивата във слънчевата система и ако й кажеш друго име да отиде да я убие и пак да те пита след това. Ти си огледалото, което иска на стената си, за да закрие накое голямо петно. Ти си лунното дете, което живее под слънчеви закони и трябва да намери начин да се махне по бързо, търсейки друго огледало, а заставайки едно срещо друго те ще родят безкрая.

Азбука

  Ако питаш се често, къде е
  България, къде са нейните зелени гори?
  В себе си ще откриеш карта, скрита дълбоко, уви!  
  Горе на нея ще пише:
„Дунав съм аз, момък висок,
  единият ми край беше… поробен, а другия
  живя сляпо в измислен разкош…
  Зимата обаче настъпи
  и по мен затропаха хиляди крака –
  Йордановден беше ги кръстил с надежда –
  към борба водеха те новите си имена…
  Лавина неусетно помете
  милионите зверски сърца,
  надежда заискря в очите човешки,
  обич се изписа на всяка уста…”
  Под гордия надпис ще видиш
  ребра планински, пълни с кръв,
  събрали народните вопли,
  турили на робското спокойствие кръст…
  Убихме отдавна нашите герои,
  фанатизъм в очите ни сега гори –
  храним се само чужди истории
  цоцаме от мръсни европейски пари!
  Чакаме вечно за нещо,
  шило слагаме във всяка торба,
  ще пребъдем ли, или умрем смешно;
  ъгъл ли ще бъде винаги наща страна?
„ь” е любимата ни буква –
  юнаци сме вече само на думи,
  явно надеждата е вънка… В гурбетските сълзи!

Беко

  Истанбул – живият пример, че шизофренията е душевен бич не само за хората, но и за градовете. Причината за неговото заболяване беше Босфора. Този грамаден процеп разделяше двете полукълба на града и даваше ясната граница на двата континента. От едната страна бяха спокойно живеещите азиатци, носещи мириса на прясно изпечено кафе в душите си; а от другата препускаха, вечно загледаните на запад, икономисти, индустриалци, политици. Всяко нещо тук имаше двойно лице, но подобно на онези маски (от страна с луна, а от другата със слънце) то бе просто външна обвивка на обикновените човешки желания, оставащи винаги зад кулисите. Едно от тези желания, в точност любопитството, се бе загнездило в душата на моят герой – Беко. Първо обаче нека ви запозная с неговата външност. Той беше около двайсет и пет годишен младеж, дошъл с родителите си в Турция по време на Възродителния процес. Родителите му бяха работили в… всъщност нека спра с глупавия преразказ… за Бога, 5-годишният Беко беше много по-оригинален от мен по тази тема:
- Тате, как се запознахте с мама?
- Сглобявахме компютри?
- Къде?
- В България?
- Защо сега не сме там?
- Стига пита сине. Отиди да помогнеш на майка си за масата.
Тринайсет години по-късно обаче неговата оригиналност беше леко засенчена от тинейджерска ленивост:
- Баща ми, къде отивате?
- Излизаме, сине. 
- Но сега пред синагогите ще е претъпкано.
- Не ни бери гайлето ти, ами вземи поучи малко!
- Шом трèва.
За съжаление „Шом трèва” бяха последните думи, които родителите му чуха в своя живот – те загинаха в атентат пред една синагогите.  Разбира се, той не беше виновен за това – Аллах е прибрал честните им души, но не е ли гадно да те изпратят от този свят с такъв лингвистичен кошмар. Сега Беко живееше при своите лели в Кушадасъ и готвеше на една туристическа яхта.
  Всеки ден той отиваше до пристанището с колело, минавайки през едни от най-живописните места на Егейско море. За съжаление обаче в главата си Беко имаше само компютри и живописните гледки оставаха пренебрегнати. Докато не готвеше, той учеше български, защото през есента щеше да стане жертва на ТУ-София. Защо точно там ли? И аз не знам, но нескрит факт е, че турците обичат това място. Лодката отплуваше всеки ден точно в десет часа и запрепускаше из заливите около Кушадасъ. Имаше нещо различно в това море – сякаш гледаше към пътниците със същото страхопочитание, както те към него. То просто бе лишено от високомерност и грандомания, присъща на Средиземно море, и скромно разливаше вълните си, прикрили в себе си въздишките на Омир по вечния град Троя.
   На обяд Беко се разделяше с речниците и помагаше в сервирането. Често обаче срещаше българи срещу себе си и това му беше от полза, разбира се, но тези мигове бяха помрачени в повечето случеи от постоянните набези на английския, когото той ненавиждаше. С течение на времето започна да свиква с него, но не и да го разбира.      Вълните подмятаха лодката, подмятаха душата му, тя трептеше и все повече се приближаваше до мечтаното приключение, наречено България. Най-накрая дойде и последният му ден на кораба и той за първи път се усмихна. Ще кажете, че не трябва да иронизирам един сирак… Да, грубо е, но живота се пречупва единствено пред усмивката, пък и той, за Бога, се намира на едно от най-красивите места на света. Днес дори и английският му звучеше добре, дори си представи, че е келнер на някой лайнер и започна да отговаря на всички с „Yes, madam/mister”.Разбира се, неразбирането на въпросите го правеше доста абсурден герой :
- Do you know the name of this song?
- Yes, madam!
- Please tell me.
- We don’t have potatoes!
- What? Are you stupid?
- Have a nice day, too!
- O, I just want to kill myself… are you understand me?
- Yes, madam we’ll arrived in port soon!
- @%€§%§*€ - завърши тя и тръгна ядосано.
„Оф, добре че знам повече заучени фрази – тая беше бая многословна” – помисли си Беко, недоумявайки, защо е ядосана, и се прибра в кухнята. Набързо прибра нещата си и погледна към брега – утре Турция щеше да бъде зад гърба му, утре щеше да тръгне към една доста различна страна, подобно на Хосроу, но дали и той щеше да се размине със своята любов?

***
   Пътят към Истамбул сменяше бързо лицата си, сякаш Беко не беше в автобус, а в огромна венецианска зала, в която дефилираха хиляди лица – хиляди маски. Отначало през прозореца той виждаше дългите обработваеми земи около Кушадасъ, осеяни с маркучи за капково напояване; далечния спомен за древния Ефес и, разбира се, доволното лице на топлата магистрала. После пейзажа стана горски, или по-скоро маслинов, носещ гръцка загадъчност и ориенталска практичност. И най-накрая дойде редът на Дарданелите. Ще кажете „Защо пък ще минава през тях, след като отива в Истамбул?”.  Ами, много просто – той бе сбъркал автобуса. За радост обаче явно беше взел мястото на друг завеян пътник.
  След като пристигна в Одрин, Беко се зачуди какво да прави. В главата му бързо се появи идеята да тръгне пеша. Това беше лудост, разбира се, но в случая се намеси физическото право, че частиците, когато се движат придобиват различни свойства. И        наистина дългото пътуване беше дало сцена за изява на авантюристичната страна на Беко и той пое смело напред. След известно лутане откри КПП-то и зачака своя ред. Пред него имаше само една едра лелка, но към нея полицаите проявяваха небивал интерес. След обстойно претърсване тя премина, освобождавайки митничарите от своето ежедневно пелтечене (тя всъщност вкарваше всеки ден по някой друг стек контрабандни цигари, скрити в шалварите ѝ), и дойде ред на нашия човек. Той не се притесняваше за себе си, защото бе чувал за широкоскроеността на българския митничар и неговата толерантност към всякакъв вид товари. След миг вече беше България – страна, в която разстоянието от национален флаг до национален флаг не беше мярка за дължина, еквивалентна на един километър, както е в Турция.
Все пак нека се надяваме, че тази липса на показност бе за добро. Беко тръгна по дългия (доста по-зелен) път, водещ към древната, но ревнива към външния си вид жена, наречена София. 
    Пътната система в България много напомняше древен шифър, навярно измислен от Дан Браун . Всяка една липсваща табела, всеки един грешен знак, даваше поле за изява на  пътуващия и той нито за един момент не знаеше къде отива. Както знаем обаче, именно незнанието предизвиква емоциите у човека. Затова и всеки един километър за Беко бе една нова земя, но тук не се сменяха несъвместими маски, тук всичко беше част от едно цяло – от една безкрайна дъга. Вечерта неусетно пречупи действителността през своята призма наоколо замириса на лятна свежест, носеща в себе си хиляди молекули вода. Той реши да полегне в канавката до пътя, а някъде там, в долината, кротката малка река погали за последно българските брегове и отмина. Беко лека-полека заспа в прегръдката на тревата. Присъниха му се дългите ръце на Егейско море, те обаче този път не прегръщаха дървени лодки, а странни машини, които въпреки грозотата си, се носеха грациозно наляво-надясно. Това всъщност бяха компютри „Правец”. Изведнъж обаче те започнаха да потъват мълниеносно надолу. Беко започна да крещи, дори се опита да ги спаси, но не успя – морето просто не търпеше върху себе си тъпи човешки машини. Той легна на брега започна да плаче за своите приятели. Нима трябваше то да бъде толкова грубо с тях, нима те бяха виновни? Около него се разстели мъгла, в деличината засвири тъжна турска песен. И в този пик на тъгата Беко се събуди, подканян от рева на колите. До него в храстите наистина свиреше мелодия, идваща от някакъв телефон. Защо той свиреше с турска мелодия, нямаше как да стане ясно, но навярно бе забравен от група гасербайтери, обядващи на тревата предните дни. Едни турци се връщаха други отиваха на запад, живота се въртеше около милиарди оси, всяка една от който по-непонятна от предишната, изобщо всеки тръгнал да търси логика, да поставя човека машина на преден план, беше обречен, давейки се в морето на многообразието.
  Беко се качи отново на пътя и се понесе с лекотата на птица, усетила полъха на вятъра. Имаше нещо свободно в този пейзаж, имаше нещо дълго очаквано. Ненадейно зад него изсвири някакъв ТИР и спря рязко до него. Той се стресна и понечи да се скрие в канавката, шофьорът обаче подвикна:
- Качвай се бе, к’во се туткаш!
Беко се учуди първоначално, но после се сети за непредсказуемите вълни край Босфора, които отдавна предупреждаваха пътниците, че навлизат в странните Балкани.
- Мерси, аркадаш – отвърна той и се намуши вътре.
Вътре обстановката беше, разбира се, клиширана – разкрачени женски форми, пищящи мелодии, крадени от Сърбия, и естествено бъбрив широко скроен шофьор.
- Възраждаш времето на стопаджиите, а? – захили се шофьорът, подавайки му цигара.
- Не, мерси. Ами, може да се каже, ако говорим за 80-е.
- Що пък тогава?
- Дълга история.
- Хубавото на шофьорите е, че приказват, а не разпитват.
- Зависи от стопаджията. Тази музика к’ва е?
- Чалга, брато, както те гледам идваш от изток – трябва да ти е позната.
- Не е, нашата музика е по-дълбока, но аз и нея не слушам. Сега съм на техно.
- На мен тази музика ми навява спомени за стари щастливи времена. Едно време, когато американците бомбардираха Сърбия, аз и още няколко шофьора пренасяхме през границата нелегално бензин. Беше чудно време, лишено от мизерия. Дори получих изкривяване на гръбнака от пачките в дюшека! Но всичко бе издухано от вятъра, пустите му и пари, не стигат.
- Май ти не си по икономиката.
- Кое?
- Нищо, комши, нищо.
Те блажено поеха пътя към Пловдив. Зад тях скъпото ни слънце вече беше излезнало от тежката прегръдка на Черно море. То често се застояваше над усмихнатата Горнотракийска низина, спомняйки си за племето, което със своите накити преди време накърни неговото достойнство, сега обаче тях ги нямаше, но слънцето все още се озърташе нервно, сякаш те щяха да изскочат от някоя могила.
   Към обяд те бяха вече в Пловдив. Каква чудна гледка очакваше турските очи. Лятото просто обичаше този град. Жегата нажежаваше дългия център – той се превръщаше на трептяща струна, по която минаваха хиляди крака, хиляди съдби. Човек тук ставаше поет, музикант и какво ли още не, предизвикано от чудното трептене.Беко, разбира се, посети джамията, но да не споделям с вас подробностите -  това си бе лично пространство за молещите се. После обиколи целия център няколко път и когато взе да се стъмва започна да търси място за пренощуване. Бързо съзря един китен парк до хотела и се настани удобно на една пейка.
- О, my friend. What’s up?
- Пак ли тази – промърмори той, на чист български.
- Ти българин ли си бил, бе. Идиот! А аз се напъвах да говоря на английски, кой знае колко е било сбъркано,  хубаво че ти беше много по-зле – засмя се позната ни туристка.
- Не ти разбрах нищо тогава, хубаво че сега съм понаучил вече българския, че пак щях да ти гледам опулената физиономия.
- Ще гледаш, к’во ще правиш. Ти от тук ли си?
- Не, от Турция, но може да се каже, че съм и българин.
- А, защо лежиш тук.
- Ми, ще спя.
- Не знаех, че турските клошари идват през лятото в България.
- Не, просто ме хвана лудостта откакто съм тук.
- Да, така е – ние еднакво добре разваляме и изтока и запада. За къде си иначе?
- София. Ще ставам студент.
- А, жалко. Ела с мен ще те закарам.
Той стана учудено и тя го поведе енергично на накъде.
- Хайде, че ми трябва още един човек – захили се отново тя.
Не след дълго бяха пред някаква си стара ограда тя го погледна умилително и му каза:
- Стой тук и наблюдавай, след малко идвам.
- Ама…
- Няма да ти избягам спокойно.
Тя се прекачи през оградата, пред опуления му поглед, и изчезна. Беко започна нервно да се озърта, мислейки, че с него е свършено. Всеки един миг от ъгъла изскачаше по една полицейска кола, създадена от възпален от параноя разум. След миг тя се появи отгоре и му прошушна:
- Гледал ли си „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”.
- К’во? – погледна я стреснат –Да! Дръпнах го от един тайландски сайт.
-Браво на тебе, и пират си бил! Нищо поне ще ти е познато - ти ще си дядото между впрочем. Помогни ми за колелото – завърши тя и почти му го стовари на главата, а после се развика – Хайде, по-бързо, че ще провалиш всичко. От два дни го дебна!
***
   Около тях се протягаха дългите лъчи на новата сутрин, но дори и те не можеха на достигната далечната точка, наречена София. Те караха бавно в аварийната лента, необезпокоявани от ръмжащите коли. Всичко блестеше, всичко се радваше и това се дължеше на факта, че те бяха едно цяло с въздуха, с природата. Има нещо чудно в колелото – то сякаш по-бързо показва красотата на околния свят, сякаш човек, докато кара, по-добре осъзнава всичко наоколо, сякаш е наистина свободен. Дългата магистрала весело гледаше безмоторните пътници и им се плезеше: „Скоро ще порасне сестра ми и вече няма да съм сама” , сякаш казваше им тя и продължаваше да ги следи с поглед. Бедната - не осъзнаваше, че сестра ѝ бе много лакомо дете, което с жадни уста ядеше от залъка на твореца. Те също не осъзнаваха това, пък и нямаше и нужда, за какво са ти такива черни мисли, когато почти летиш.
- Ти къде ще учиш? – запита го тя.
- Техническият.
- Господи! Поне може да ми бъдеш от полза. Да, ще те задържа малко повече.
- Това прозвуча странно, сякаш говориш за предмет, но аз не съм много добре с българския все още, не разбрах подтекста, когото използва.
- Ами, няма голяма сложност в думите ми, но няма да пояснявам.
След няколко часа те бяха вече в София и се запътиха към битака. Там изобилстваше от всякакви боклуци, но вниманието им взе един изпочупен делтапланер. Продавача му беше  доста досаден човек, на пръв поглед, с рошава коса, набиващ енергично сандвич.
- Обективно погледнато това струва много повече от цената, която предлагате, но, от друга страна, в ракурса на…
До него стоеше доста енергична жена, която го сръга здраво в ребрата и прошушна следното: „Ти зле ли си? Я го продавай бързо тоя боклук. Виж колко са навити”, той, разбира се, се съгласи с нея и нашите приятели се сдобиха с летателно средство. Те го занесоха на една ливада до битака и започнаха да обсъждат плана, или по-точно – тя да обсъжда. Беко се включи по-активно в ремонтните работи и след един месец там горе, над претъпкания от изпрани пари квартал Драгалевци, се появи нова птица, която започна своя полет над задрямалото в смок Софийско поле.
- Какво звъни? – попита го тя.
- Телефонът, който намерих, когато дойдох в България.
- Я го приближи към мен.
- Гледай къде караш, моля те!
- Дай го де, че нарочно ще се разбия.
- Добре, добре, ето!
- Деле, това е моята песен. За нея те питах онзи път. Много е луда случайността, обичам те – обърна се тя към него.
  Дали нашият Беко щеше да стигне до своя нов университет някога, път дали и изобщо
искаше? Сега щеше да реши само безгрижният вятър.
      
Безкрайно реене, приятели!