In principio erat Verbum

Имаше дълъг канал или тунел – какво значение имаше, когато сънуваш. Лежах на земята около мен имаше доста хора. Те бяха на някаква улица и играеха на дама. „Когато стигнеш до края взимаш още една“ - говореше. „Нямам повече“ . Аз си гледах вените на ръцете – дланите бяха надолу – мърдайки с пръсти, карах вените да прескачат, бутани от сухожилията. Цял ден мога да правя това. „Да начертаем ново поле“. „За какво, нали ти казах, че нямам повече“. „Той ще ни даде“. Гледаха към мен. Едната дойде при мен: „Виж тук са ме снимали с него“. „Жена ми може да ни види“. „Какво?“ „Аз съм женен за ръката си – тя може да ни види“. Тя се върна при другата. „Абе, тоя няма нищо май. Говори, че е женен за ръката си. Пробвах да го накарам да ревнува, та да ме черпи, ма не стана – или стана – той все си гледа празно“. „Да ходим някъде другаде, ако искаш ти карай“. Събудих се на някаква ливада. Имах белег на лакътя. Нямаше никой. Или пък имаше - видях същите две: „Виж тук са ме снимали с н

имаш един часовник навиваш го около някого 40 часа остават до края имаш една съдба чакаш постоянно нова 38 часа остават до края имаш един дом оставаш го заради пари 36 часа остават до края имаш една вяра покръстват те в друга 34 часа остават до края имаш една страст сватосваш я за друг 32 часа остават до края имаш една луна пишеш за нея на новолуние 30 часа остават до края имаш няколко цигари чупиш запалката в земята 28 часа остават до края имаш няколко бири замеряш чайките с тях 26 часа остават до края имаш една илюзия порастваш далеч от нея 24 часа остават до края имаш една жена даваш ѝ последния си ден нейната нощ ти остава до края

Ти си измръзналия пръст на Джак, търсещ чужда ръкавица, за да се стопли. Роуз е пияно, което скрибуца в нощта, потъвайки. Язовира е твърде малък, за да има кораб. Оцеляваш. Катериш върха на острова. Момината чешма те е блокирала. Събираш вода от листата. Качвайки се най-отгоре, се сриятеляваш с небето, в което се забиват дърветата.

- Когато мъжете са заели поза "молещо се куче", ти в поза "кобра" ли си или правиш слънчевия поздрав и огряваш всички? - Зависи от мъжа

Бяха се появили по средата на нищото. Тя замина за Русия, той за Америка – имаше още какво да се прави по тях. След студената война двата полюса се бяха разбрали да създадат две същества, които да поддържат мира и да предотвратява бъдещи войни. Как щяха да го правят ли? Ами като цяло доста просто – със съществуването си. Те бяха създадени от ДНК, взета от праисторическа гробница и РНК взета от кръвта, събрана от цял свят – разбира се от неслучайни хора или по-скоро пратеници. Има доста книги, които обясняват как на земята имало паднали ангели, които помагали и тн. Таза книгa не за тях, ами за това, което те създадоха, за да ги обединява, защото тъй наречените „Управници на Света“ не се разбираха помежду си. Или пък това беше само като оправдание за пред хората. Не знам аз. Може би просто им бяха казали отгоре, че е време да се върнат назад към корените, за да приемат планетата Земя като пълноправна. Всичко това звучи налудничаво, но няма голямо значение това за мен, от една година с

Разбирайки че нито тя, нито пък Годо ще дойдат; извика три пъти "Върви в манастир!" под прозореца ѝ и се завърна във Витенберг

В очакване на смъртта на спомена, носиш торби със сухи пасти, солети, череши и жито. Разминаваш се с тълпа от подобни на теб, пътя минава през гарата. Релси, забравили какво е тежест, дебели борове и лели с чанти. „Вземи. Бог да прости” – повтарят всички. Ти се чудиш как може толкова лесно да се прощава. Цял живот ходиш по кривия път, накрая ти спрат „WI-FI”-a, върнеш се от където си дошъл, а близките ти започват да разнасят торби със сухи пасти и тн. Ти си вече при архитекта, започваш да си плащаш вересиите, а отдолу в определени дни чуваш: „Бог да го прости” „Вземи и това” Бог обаче не яде сухи пасти, нито пък жито. Той ти намаля възможностите в чеклиста и следващия път, като слезнеш пак, си я някой просяк, я някой политик и тн. Мислиш, че така живееш на чужд гръб, но всъщност си роб на леността. Разбира се, може да си избереш да си куче или пък вълк, ако си му по-симпатичен. В очакване на смъртта на чакането, идва влагата, после се раждаш отново. Човек си – той пак ти е прост

Слушаше  Лара Фабиан и четеше Бегбеде. На френска вълна беше и лакътят му, който пееше Je T'Aime на металната планка, но нея вече я нямаше. Любовта им не беше траела 3 години, а само една. Всичко беше свършило за един час и то с местна упойка. Всички са кучки, дори и металните планки, мислеше си. И все пак може би младата лекарка от третия етаж не е. Баба му бе казала да си намери лекарка. Смяташе да я послуша най-накрая. До обят на съседното легло имаше свещеник. Той беше първият човек от Ботевград, който не му говореше за сензори.  Брал върба за Цветница и паднал със стъбата. Свят човек. Докторът го наричаше викинг, заради брадата. Вместо кораби той имаше няколко тира, прекарваше товари за Гърция. Гръцки беше научил, докато бе учил богословие в Атина. Докато си говори с него се сети за Казандзакис и "когато една  жена заспива сама това е грях за всички мъже".А най-важният въпрос сега беше дали докторката заспиваше сама..

Аз (по често ще бъдe „ние” обаче, понеже чайките искат парче от славата), водораслото, преди няколко дни случайно попаднах на една Flash-ка, захвърлена на пясъка. Дълго се чудех как по точно се отваря това създание, което знам само поименно. На следващия ден обаче една от мидите (лежащи около мен) точно преди да умре, реши да проговори, напук на своя обет за мълчание. Тя ми разказа, че това нещо, наречено Flash-ка, не беше вид мида, ами ковчеже с тайни, направено за да служи на ония, който само знаят да оставят стъпки и да си печат задниците. След тази информация; чакайки мидата да умре; реших да помоля чайките да ми намерят средство, с което да отворим тази дяволска кутия. Те доста бързо (дори и за чайки) успяха да ми откраднат друга дяволска кутия (този път с копчета), с която най-накрая отворихме човешката „мида”. Вътре имаше само една снимка, която предвидливо съм ви изложил по горе. Разбира се, ние не можехме да оставим така неща – пък и ежедневието ни е доста скучно – и решихме

Точно когато Луната, Марс и Венера образуваха равностранен триъгълник, реших да отида на Реквиема на Моцарт. Беше вторник. Беше около Бабинден и като цяло не бях ходил от отдавна в залата. Взех билет за втори балкон. Взеха ми осемнадесет лева. Малък парен чук ме удари зад ухото. Все пак реших да оцелея. Закътерих се по стълбите -  всичко беше лъкаво. Бивша сервитьорка от Добрич ми провери билета. Бивш национален състезател по мотоциклетизъм ми взе якето. "Поне е свикнал с шума" - казах си. Вътре беше почти празно. Седнах посредата. След малко пред мен седна някаква с камера. Казах й малко да премести триножника. Тя отвърна, че е част от екипа.  Започна. На първата пауза се изтърсиха двайсетина лемура и три хипопотама. Хипопотомите седнаха пред мен, до тязи с камерата. Пляскане. Жена от долния балкон изрева, че не се пляска. На следващата пауза влязоха още няколко макака и една морска крава. Кравата блъсна шумно вратата. Пляскане. Жената отдолу изпсува, обеснавайки, че не се п

“What is wrong with me? Is my stomach ill?” asked the butterfly .   Inside you, my lovely butterfly, there is a small village named Moon. In this village many years ago there was a little girl with big blue eyes and long blonde hair. Her name was Selena. Every morning she went on the shore of the largest lake to say her poem:                         Im small girl                         Normal girl                         Not too poor                         Dont have pearls.                         And this normal life                         Doesnt give me love     Then she watched her image on the lakes crystal water and if it didnt tremble she was beginning to cry. Selena wanted something new every day: a new face, a new shape on the lakes surface, a new sky, but everything remained the same. One day after she had said her poem the wind began blow so strong in her face that Selena fell down on her back. The water started to overwhelm her body. Her image in the water and