1606

Разбирайки че нито тя, нито пък Годо ще дойдат; извика три пъти "Върви в манастир!" под прозореца ѝ и се завърна във Витенберг

Задушница

В очакване на смъртта на спомена, носиш торби със сухи пасти, солети, череши и жито. Разминаваш се с тълпа от подобни на теб, пътя минава през гарата. Релси, забравили какво е тежест, дебели борове и лели с чанти.
„Вземи. Бог да прости” – повтарят всички.
Ти се чудиш как може толкова лесно да се прощава. Цял живот ходиш по кривия път, накрая ти спрат „WI-FI”-a, върнеш се от където си дошъл, а близките ти започват да разнасят торби със сухи пасти и тн. Ти си вече при архитекта, започваш да си плащаш вересиите, а отдолу в определени дни чуваш:
„Бог да го прости”
„Вземи и това”
Бог обаче не яде сухи пасти, нито пък жито. Той ти намаля възможностите в чеклиста и следващия път, като слезнеш пак, си я някой просяк, я някой политик и тн. Мислиш, че така живееш на чужд гръб, но всъщност си роб на леността. Разбира се, може да си избереш да си куче или пък вълк, ако си му по-симпатичен.
В очакване на смъртта на чакането, идва влагата, после се раждаш отново. Човек си – той пак ти е простил. Гледаш кучета и овце, вълците не те закачат. Върнал си се назад, сухите пасти не са още измислени, този път си праведен пред себе си – ако имаш късмет повече не слизаш надолу. Ставаш невидим ангел във времето на сухите пасти – гледаш сеир отгоре и от време на време  спъваш някой друг богохулник – без значение с какво име нарича архитекта. Най ти е кеф да спъваш онези, които се имат за пратеници на бог: учители, гурота и тн. – щом са в човешки образ значи са просто шарлатани. 
    

Кости 2.0

Слушаше  Лара Фабиан и четеше Бегбеде. На френска вълна беше и лакътят му, който пееше Je T'Aime на металната планка, но нея вече я нямаше. Любовта им не беше траела 3 години, а само една. Всичко беше свършило за един час и то с местна упойка. Всички са кучки, дори и металните планки, мислеше си. И все пак може би младата лекарка от третия етаж не е. Баба му бе казала да си намери лекарка. Смяташе да я послуша най-накрая. До обят на съседното легло имаше свещеник. Той беше първият човек от Ботевград, който не му говореше за сензори.  Брал върба за Цветница и паднал със стъбата. Свят човек. Докторът го наричаше викинг, заради брадата. Вместо кораби той имаше няколко тира, прекарваше товари за Гърция. Гръцки беше научил, докато бе учил богословие в Атина. Докато си говори с него се сети за Казандзакис и "когато една  жена заспива сама това е грях за всички мъже".А най-важният въпрос сега беше дали докторката заспиваше сама..

Aз водораслото

Аз (по често ще бъдe „ние” обаче, понеже чайките искат парче от славата), водораслото, преди няколко дни случайно попаднах на една Flash-ка, захвърлена на пясъка. Дълго се чудех как по точно се отваря това създание, което знам само поименно. На следващия ден обаче една от мидите (лежащи около мен) точно преди да умре, реши да проговори, напук на своя обет за мълчание. Тя ми разказа, че това нещо, наречено Flash-ка, не беше вид мида, ами ковчеже с тайни, направено за да служи на ония, който само знаят да оставят стъпки и да си печат задниците. След тази информация; чакайки мидата да умре; реших да помоля чайките да ми намерят средство, с което да отворим тази дяволска кутия. Те доста бързо (дори и за чайки) успяха да ми откраднат друга дяволска кутия (този път с копчета), с която най-накрая отворихме човешката „мида”. Вътре имаше само една снимка, която предвидливо съм ви изложил по горе. Разбира се, ние не можехме да оставим така неща – пък и ежедневието ни е доста скучно – и решихме да ги разучим по-дробно тез стъпала.
Горният крак, леко грубоватият, беше на Марина. Тя живееше в един изоставен фар и по цял ден учеше по история; освен в моментите, когато идваше приятелят ѝ, и времето, когато стоеше в интернет. Интернет, доколкото разбрахме, се оказа помещение, намиращо се точно над полюлея в спалнята ѝ. В него имаше само една бяла маса, на която лежеше доста дружелюбна и склонна на всякакви физически набези руса жена. Марина я използваше най-често за споделяне, като това ставаше по следния начин: тя навиваше безброй листчета около русата ѝ коса и започваше да разтрива дланта ѝ, а не след дълго листчетата изчезваха. На тяхно място се появяваха нови кичури, понякога кафяви, понякога черни, но винаги бурно треперещи. Това бяха отговорите, които Марина винаги чакаше с нетърпение. Когато идваше приятелят ѝ, отначало те махаха стълбата, водеща нагоре, и отдаваха взаимно телата си върху широкото легло; но постепенно започнаха да висят само горе. Там най-често приятелят ѝ обладаваше русата, а Марина или ги записваше, или просто пращаше отново листчета. Разбира се, те сменяха ролите си понякога, но така и не започнаха отново да правят нещата заедно.
Страничното стъпало, издълженото, принадлежеше на Ралица. Тя живееше в огромно хале, намиращо на пристанището. В него, на мястото на някогашните прозорци, сега имаше само огледала. В тези огледала именно Ралица по цял ден се оглеждаше. Тя беше открила, че сутрешният бриз увеличаваше талията ѝ точно с по един сантиметър всеки ден, а вечерният – гърдите ѝ. Разбира се, отначало тя стоеше само вечер навън, но постепенно разбра, че е нужна известна хармония и си направи стриктен график. Съобщенията идваха отново с бриза – тук комуникацията означаваше и промяна във външния вид, но тя се радваше да ги чете, въпреки че фарът беше точно на сто и петдесет крачки от нейното хале и спокойно можеха да си говорят с Марина лице в лице. Да, те се познаваха (това ние разбрахме твърде късно) и то от доста отдавна. Това нещастие се беше случило в някаква гимназия, говореща език близък до рачешкия, но лигаво наречен „френски”. Защо беше нещастие ли? Ами просто защото за нас не е хубаво да се събират хора, които биха оставяли толкова различни следи върху пясъка, върху нашия пясък.
Най ни хареса последният крак, и то не защото някой го беше лакирал (и до тази история ще стигнем), ами просто защото беше най-малко деформиран от обувките, които вече всички носят. Да, неговите пръсти са толкова цилиндрично оформени, че биха разпределили всяко едно напрежение равномерно; но все пак въпреки това тя си е герой, устоял на каишките, катарамите и двадесет сантиметровите шипове, дефлориращи всичко под себе си. Алис всъщност живееше в доста негероично място – един стар гълъбарник, намиращ се на покрива на най-близкия висок блок до онази сграда, приличаща на голяма бяла мида. Тя обаче не беше Венера (беше отсвирила Надеждата, за съжаление), но със сигурност поне знаеше кой е Ботичели заради своя бинокъл. От височината на блока тя виждаше всичко подробно, дори и чуждите бележчици. На нея също ѝ пращаха бележки само дето по гълъбите и затова често бяха нацвъкани. Всяка сутрин идваше по една от халето с подробни данни за талията на Ралица, а всяка вечер от Марина – с точното разположение на русата в момента върху леглото. Алис ги четеше винаги с интерес късно вечер, защото обичаше подробностите, но всеки път след това палеше свещ, сякаш тъгувайки. Може би, защото беше тъмно и нямаше как да свърже бинокъла си с тях; може би, защото искаше и тя да разказва. Един ден обаче; докато зяпаше пиян чичко, търкалящ се пред театъра; при нея долетя странно писмо, пълно с малки шампоанчета и само една кратка бележка:
Диалог и после сън,
а в него диалог…
Май отново с теб!
Безсмислица естествено, но точно заради това тя някак си се огледа наоколо и вида курешките около себе, курешки, събирани след всеки следващ курс на гълъбите. Видя и пейзажа пред очите си, но не се почувства като онзи, на когото имамът дал малка стаичка на върха на Солейманската джамия. Нещо наистина ѝ липсваше, нещо простичко. Разбира се, тя реши да го намери по най-дългия начин – като помогне на всички. Но това не е странно, защото, както знаем, хората са като рапаните –  винаги се бутат в разни безкрайни спираловидни неща.
След като отново стана обед и Слънцето беше твърде високо, за да може да я шамароса ревниво, тя започна да слиза бавно по стълбите, отивайки при двете пръдли (така ги нарекохме с уважение ние, понеже се оказа, че те също отделят метан). Светът  долу изгледаше доста плосък и някак безсмислен с своята праволинейност. Всичко беше гладко, с прави ъгли и застинало – нямаше го ръбестия нацвъкан под, нямаше го заобленото тяло на голата, нямаше я динамиката на вятъра. Но поне беше голямо, много голямо, толкова голямо, че Алис се загуби, но вместо да заплаче, тя започна безцелно да обикаля с желанието още повече да се изгуби. Явно това наистина стана, защото се озова до някаква голяма сграда, приличаща на пясъчен замък. Това чудо беше опасано с неща подобни на морски звезди само дето с по четири крачета. Вътре също палеха свещи и може би заради това тя влезна. Шампоанчетата пък бяха изхвърлени навън, за да не шумкат в джоба ѝ, докато ходи. Вътре нямаше почти никого, може би защото и чайките със зор се набутаха – това място със сигурност имаше нужда от по-големи отдушници.
След като излезе, Алис се огледа за шампоанчетата, но тях ги нямаше;
повика ги, но не отвърнаха. След това разочарована, че беше изгубила и този подарък (другото разочарование беше, че всяка вечер губеше Изгрева), тя си тръгна отново към гълъбарника. Докато се качваше по стълбата обаче, усети че в джоба ѝ имаше три останали опаковки. Алис рязко изхвърли косата си нагоре и реши поне да се изкъпе. Косата ѝ толкова ярко проряза въздуха, че ако сега тя беше в кино и до нея седеше някой, той със сигурност през целия филм щеше да мисли само за мекия шамар, получен от нейната коса. Тя си беше прекарала вода по доста странен начин: гълъбите започваха да летят и задвижваха стар ръждясал Архимедов винт, който се намираше под прозореца на една жена, която винаги плачеше, докато свири на пияно. Така Алис винаги като се къпеше слушаше и музика. Жената пък започваше да свири от вида на летящите гълъби, защото не можеше да проумее кой е решил тя да се роди човек, а не птица. Всичко беше една перфектна система – Алис просто трябваше да махне на гълъбите и получаваше и вода и музика. Този път жената засвири „Sur le fil” на Yann Tiersen, а Алис започна да танцува с пръсти в косата си, в дългата си кестенява коса. Един гълъб, който явно разбираше френски, се спусна от ръба на блока и отиде за съобщение – отново беше вечер. Отначало шампоана не ѝ лютеше на очите, но изведнъж жената спря да свири и тя изпита най-ужасяващата болка, която си беше представяла. Още мокра изтича при клетките на гълъбите и потърси бинокъла си. Намери обаче в краката си бележка от Марина, в която пишеше, че група хора, ползвали странни малки шампоанчета, сега бяха с изгаряния трета степен по цялото тяло. Интересното беше, че това бяха основно големи хора. Даже не! Не „основно”, ами изцяло, защото нямаше нито едно дете. Жената отново започна да свири и незнайно как очите на Алис спряха да лютят. За нея обаче това не беше явно „незнайно”, защото тя бързо съчини план. Първо, трябваше и трите да унищожат убежищата си; второ, трябваше да привлекат вниманието на хората и, трето, да намерят колкото се може повече малки шампоанчета.
Още помня онзи ден, когато на центъра те трите раздаваха шампоани, а през това време разярените гълъби (останали без дом) кълвяха русата и чупеха всички огледала в града. Хората грабеха шампоанчетата, вярвайки, че това беше промоция на нова голяма фирма. Не след дълго всички, които бяха все нещастни и сериозни, получиха изгаряния по лицата. Най-опърничавите пък дори се задавиха с пяната и лишиха света от жалкото си съществуване.
Трите се разделиха щастливи, че бяха направили нещо общочовешко, засенчващо дори апокалиптичната патетика от филмите на ония, които все с коли се возят. Впоследствие Ралица стана кабаретна актриса и продължи да се оглежда, само дето вече в погледите на зажаднели чичковци. Вместо вятър пък имаше въздишките на жените им, който се чудеха защо техните тела имат целулит, а не чар.. Марина пък стана политик, водач на ония украинки, които се събличат за щяло и нещяло, и си имаше много голи руси жени. Алис продължи да все взира, само дето вече защото търсеше своето малко щастие.
Ние го намерихме преди нея и то в тази Flash-ка – някой беше лакирал ноктите ѝ, а преди това и заснел тяхното женско сбогуване. Дали ще ѝ лютят очите (ние и свихме едно от шампоанчетата) като види и тя тази снимка, а? Нека първо обаче спре да се оглежда и дойде на плажа.                                  
                                   

Реквием

Точно когато Луната, Марс и Венера образуваха равностранен триъгълник, реших да отида на Реквиема на Моцарт. Беше вторник. Беше около Бабинден и като цяло не бях ходил от отдавна в залата. Взех билет за втори балкон. Взеха ми осемнадесет лева. Малък парен чук ме удари зад ухото. Все пак реших да оцелея. Закътерих се по стълбите -  всичко беше лъкаво. Бивша сервитьорка от Добрич ми провери билета. Бивш национален състезател по мотоциклетизъм ми взе якето. "Поне е свикнал с шума" - казах си. Вътре беше почти празно. Седнах посредата. След малко пред мен седна някаква с камера. Казах й малко да премести триножника. Тя отвърна, че е част от екипа.  Започна. На първата пауза се изтърсиха двайсетина лемура и три хипопотама. Хипопотомите седнаха пред мен, до тязи с камерата. Пляскане. Жена от долния балкон изрева, че не се пляска. На следващата пауза влязоха още няколко макака и една морска крава. Кравата блъсна шумно вратата. Пляскане. Жената отдолу изпсува, обеснавайки, че не се пляска на паузите, ами чак накрая. На третата пауза нахлуха стадо глигани, кравата излезе, за да говори по телефона и пак блъсна вратата. Пляскане. Жената вече нищо не каза. Аз взех да наблюдавам фауната наоколо - беше задушно. Представих си себе си като мангуста и също веднъж плясках заедно с мнозинството. На следващата пауза снимах никой не влезе. Накрая всичко приключи пак с пляскане.

Butterfly

“What is wrong with me? Is my stomach ill?” asked the butterfly.
 
Inside you, my lovely butterfly, there is a small village named Moon. In this village many years ago there was a little girl with big blue eyes and long blonde hair. Her name was Selena. Every morning she went on the shore of the largest lake to say her poem:

                        Im small girl
                        Normal girl
                        Not too poor
                        Dont have pearls.
                        And this normal life
                        Doesnt give me love    

Then she watched her image on the lakes crystal water and if it didnt tremble she was beginning to cry. Selena wanted something new every day: a new face, a new shape on the lakes surface, a new sky, but everything remained the same.
One day after she had said her poem the wind began blow so strong in her face that Selena fell down on her back. The water started to overwhelm her body. Her image in the water and her physical body both melted into one. The sea shells witnessed her lifeless body and also started to cry. Thousands of pearls swam nearby her body and began to lift it up. When she came back to life her body laid on an island of pearls. She woke up with this life lesson - if you want something new, you have to fall down first.
***

Selena knew that in Moon there were many butterflies. Some of them lived around flowers, others  around women. Every year on 8th of March butterflies made a spectacle over the big forest meadow. A half of them talked about the straightness of the flowers and how they were doing same things every day and the other half reported about womens spontaneous nature. However, their conversations were always filled with prejudices.
“They are quite stupid,” said the second butterfly group; “We settle on them, but they dont produce pollen and even worse  they push us!”
“They dont produce pollen?” amazed the other part. The flowers do, but they are very pragmatic and boring”.
Meanwhile Selena plucked strawberries on the same meadow.
“Look, its just another blonde,” said one of butterflies.
“Yes, the blondes dont produce pollen we are sure in that,” said one green butterfly.
“Dont produce Dont produce Dont produce,” repeated all butterflies.
But we may ask her about girls who live in different cities. Here we see only blondes and they dont produce pollen,” said the green one.
Dont produce Dont produce Dont produce”.
Lets ask her!”
“Lets… Lets… Lets”.
Apparently the butterflies like to repeat.
When they came nearby her and saw her red mouth they became immense:
Why do you eat OUR strawberries on OUR meadow?”
“What?”
Just another blonde This is OUR meadow, do you understand?”
No! I come here every Friday and eat strawberries. Who are you?” said Selena.
We are the butterflies!”
I dont know what the butterflies is!?”
   You dont know us!?”
They became angrier and began to bite her, but she began to hit them with her long hair. More of the butterflies were smashed, but one of them, the green one, got in Selenas mouth and settled down in her stomach.
Every year on 8th of March the green butterfly flew in her stomach and she had stomachache. She decided to name this day Womens day, because she wanted to have excuse not working. But sometimes the butterfly flew in on different days and times  maybe when she fell in love, maybe when she shed tears. Despite their prejudices butterflies really understood womens feelings, not like us.   

***

On the biggest hill of the country there was a lonely piano. No one knew who put it there nor why and almost no one went there because the people in Moon didnt like music. Selena was like everyone else, but now she had a butterfly in her stomach well, lets say that the butterflies are sassy.
No, I dont want to go there,” said Selena.
Yes you will or I will”
Or you will do what?”
I will die and you will become a boring girl,” said the butterfly.     
I dont want to be boring.”
But you will be.”
No!”
Yes!”
Die if you want!” said Selena angrily.
The butterflies are very proud. It died. The first couple of days she was fine, but suddenly her beautiful blonde hair began to fall apart and she had no idea what to do.
Im not just boring now, Im ugly,” said Selena and started to weep. To beat the ugliness a woman should climb on every hill, they said, and she went there.
Am I ugly?” ask Selena.
Yes!” said the piano.
Are you sure?”
Yes or Can you play on me?” ask the piano.
No, I cant!”
Yes, I am sure of that!”
  “Why only the musicians are beautiful?”
The butterflies are too!”
You are stupid, as I thought,” said Selena.
Relax this is normal. Im one selfish piano and youre one selfish girl, we are the same, but the equals cannot play on each other,” said the piano.
I am not here to playing; I just want someone to tell me what I should do with my hair.
Lay on my keyboard and when the wind comes to plays on me it will give you a new hair.”
What will the wind play?” asked Selena.
“It will be Elegie’ by Rachmaninoff especially for you.”
But how does it know Im here?”
It always knows!”
Selena laid down on this black and white bed and watched the sky. The moon was about to rise.
 
***

Look at her, said the piano.
She is a piece of perfection! Who is she? asked the wind.
She is a girl who wants her hair back. 
I have a great collection of hair but I dont want to share it with her. The only thing I can do for her is to make her fly,” said the wind and started blowing.

So, when Selena flies you have stomachache, my dear butterfly. Do you understand now - asked I.
Why are you on my meadow?  said the butterfly and started biting me. 

THE END

2204

Вземи си стол, човек, вътре средния е свободен 

Искаш ли бира?

 Не, не аз ще си я пия, но пий и ти. 

Мен ме интересува кенефа къде е!? 

Аз не съм ходил на четене от две години 

Човек, ако нямаш идеи си запали таковаа.. Аз вече го свърших Дай от твоята После ще трябва да го чета това.. Така ли? 

Ако можеш 

Оф, искам да седна

 Е тоя там, другия, средния стол е свободен 

Мога ли да плуя тук, през терасата 

Оф, и друг път съм идвал тук!@ 

И това ли ще го записваш

То няма място

 Имаш и отзад бе, тъп!

 Не знам дали това да го чета?

 Недей

Тука има птици - все едно съм си у нас 

Единия ти чорап е наобратно

 Успокой се

 Тук има птици, човек!!

 Успокой се

 Оф, аз съм бил и друг път тук

 Някви скинари го били ударили в главата и му намачкали флигорната.. Ма недей го писа и това

 Чу ли как някой извика в парка: Йебаниее Ма го чу нали

Летописи

В царството на белите никой не признаваше върховенството на сина (както ние), защото той беше само пълководец в техните очи и бе далеч от величието на баща си. И с това свое вярване не потъпкваха миналото и дедите си. Те не променяха символите и не се кланяха на новото, ами го приеха само за да ги приеме света. И докато ние рушахме старите храмове и върху тях издигахме нови, те просто смесваха настояще и минало и така обрекоха бъдещето на себе си. Бъдеще, което ние решихме да им отнемем. Заличихме тяхната история и нарекохме народа им чергарски, безписмен и варварски. Но докато жените им раждат деца и децата им имат уши и очи те ще чуват звуците на предците си и ще виждат знаците по земята. Така винаги ще знаят несъзнателно, че при тях първо дойдоха учителите и разказаха им за баща ни, а после при нас; че те бяха наши учители и че ние взехме знанията им. Но за да не го осъзнаят и с разума си трябва да разделим народа им: едната част да бъде под наша власт, а другата да приеме вярата на тези, които се кланят на луната. Така ще ги направим осиротели и слаби, и  сами ще търсят спасение от нас. Братята им вече паднаха под властта на мечката (която прие нашето тълкуване на вярата) и там ги имат за мръсни и друговерци, защото в миналото, подтикнати от нас, приеха вярата на лунните. Тези, които останах при нас пък ще опозорим, разделяйки територията им на отделни държави, защото тежко на тоз народ, чиито части се считат за различни народи. И в бъдещото, бъдеще което баща ни беше отредил за тяхно господство, те ще се карат със съседите си за знаците и символите и всеки ще казва, че са негови, не знаейки, че някога всички са били един народ. Братята им пък ще бъдат оглозгани от мечката, която ние ще представяме за наш враг, но всъщност ще ѝ помагаме.
Ето така ще заличим народа на белите, защото те не признаваха върховенството на сина и триединната догма, ами почитаха истинската вяра, която ние още в началото изопачихме и променихме, а после обявихме война на всички, които не бяха съгласни с нас.
Под нашите червени плащове легнаха много народи, скоро ще легнат и белите, защото ние подарихме създаването на азбуката им на мечката, звуците и символите им на съседите (които вече се считат за други народи), а братята им на тези, които почитат луната. Сега остава да намразят себе си и ще бъдат победени.