Въртене 2.0

жена ми ми каза:

Имаш си жена, тръгвай си!

оттогава се въртя

искам да ти викам 

то на квадрат

поне девет месеца

приеми го за теорема

ти минус ние

равно на минус мен

фокусирам 

остатъците ти

за да получа сиво

за дъното ми

се минава

през крилцата ти

зърната ти

образуват 

триъгълник

191108

Миещите мечки

избираха

господарката си, когато

луната

е

нарастваща

аморално

21102019

Ти си агресията на нулата

неизвестно само с един член

корен квадратен от чуждите грешки

мъката на непознатия

очакване по чуждо тяло

равенството на душата ми

Ти си есента на математиката

14102019

„Ти, който знаеш къде съм, дай ми една бира“
„Не знам къде си“
„А бира все пак може ли“
„Не продаваме нищо на хора, които не знаят къде са“
„Доста скучно място сте си избрали да се родите“
„Не съм избирал“
„Не си се и раждал – човек, който не ми дава бира не е излезнал от жена“
„Няма как да провера“
„Има ли смисъл да търся някой, който да ми продаде бира“
„Тук не харесваме странници“

„Да ти прочета ли моето“
„Ми не сега“
„Те знаят ли тази песен аз молко ще им я поизпея“
„Ей, не преписвай“
„Странник в...“
„Какво гледаш ти, бе“
„Еми текста“
„Имаше чалга, имаше реге, имаше още много трева..“

„А кой го държи това място“
„Това е училище“
„Аз бях до колата“
„Ти си странник“
„Дай си раницата“
„Всички са с отрязани панталони“
„На някой му звънна телефона“
„Ти си странник – минус 10 точки вече може и да не си – тук всеки е минус нещо“
„Аз дойдох да търся бира“
„Има само октопод“

Рано сутрин

Водят ме 'за ръчичка' до танцувално сборище на паневритмия до хотел Москва. Ходим близо час – рано сутрин. София. Няма още кой да те псува, че пресичаш. Няма напрежение. Някак скучно е небето. Разказват ми разни неща:
- Керанов често го бъркали за общак по концертите и го карали да носи разни неща.
- Звезди от 'Ахат' е запял „ти сам си избра тази съдба..“ на съседите си, докато му са се оплаквали, че ги е наводнил.
- Румънеца (без Енчев), озвучавайки фестивал в Трансилвания, е бил много учуден, че там всичко е на унгарски, пък са в Румъния.
- Има голяма вероятност Иван Ангелов (от Айтос, разбира се) също да е там.
Пристигаме по средата на първа четвърт, инфлуенсърите ми влизат в игра. Аз преценявам, че загрявката от ходене ми стига и отивам да седна в средата, където има интересен камерен оркестър. 'Токата и фуга в ре минор' би звучала добре тук, но тъжното Ре.. я няма.
Като цяло все пак си почивам доста сполучливо. Иван Ангелов, обаче също го няма да пее – естествено го няма и Фънки и Къци го няма. Няма го вече и 'Шоуто на Слави'.
Краят на втора четвърт - появява се съдийката и ме гони понеже така не било прието. Сядам на скамейката. Треньора им е починал 44та и не мога да го питам дали наистина не е прието. Междувременно се чудя защо диригента не ми каза нищо. Стриймът от Гонг.бг забива точно когато къдрокосо синеоката минава с бялата си роба пред слънчев лъч, проникнал се между дърветата.
Трета четвърт – ако сбирката беше на ККК или пък 'Арийското братство' щеше да е доста
по-динамично, но със сигурност нямаше да пиша сега това.
Четвърта четвърт – изкарвам я долу на спирката. Bri4ka днес ще качва клип с бяло камаро.. И ти ли, Bri4ka.   

Миниатюри

Етичният кодекс на фирмата  свършваше на върха на краката ти; сензорите, които правехме, 
не издържаха на термошока ѝ - 
бяха я наели само защото
по нея калибрираха другите жени
***
Съществуваше само когато я погледнеше 
и винаги беше в бордо

***
Понеже бяха лесбийски 
затова изглеждаха  толкова красиви  една върху друга.

***
Кобилкина се разхожда
като привидение 
в сивата си роля
из Перото,
а на мен са ми вързали тенекия..
от сирене.

***
- Намери ли спасител за твоята ръж? - запитах я.
- Аз съм Маргарита и си търся майстор, а не спасител! - отвърна тя.

***
Мечтата на всеки пишещ: Червенокоска сама в "Перото"
със чаша вино и търсещ поглед..
Е, не съвсем сама - пред нея седи Ницше.

***
Беше праскова, превърнала се в смокиня, но пак се мислеше за дебела. Що се отнася за костилката й; тя беше заседнала  в лявото му предсърдие.

***
и понеже  винаги си тръгваше празнотата винаги оставаше

***
И понеже си нямаше мъж затова си нямаше и  любовник  всичко останало беше мъгла

***
Живота е шведска маса с боти, велурени боти, вдигнати нагоре  и шапка с периферия

***
Понеже заплете в косата й  дрон за 10$, взет от eBay  през черния петък; затова го напусна. Или просто  си търсеше повод.

***
Теория на конспирацията И понеже чак накрая на разговора му каза, че през цялото време е била гола, мърдайки поглед надолу (без да показва нищо с камерата), той зябеляза, че формата на червената слушалка идва от "Сатана", натискайки я.

Път 2.0

За четвърта поредна година и за последен път пътувах към Шумен за фестивала. Беше около 7:00 и излизахме вече от София, зеленото беше в чантата, както и зарядното за телефона, имаше и още тривиални неща; нямаше обаче познати лица наоколо – пак бях в различния вагон. Този път реших да не обикалям по влака, ясно беше, че ще има поне няколко човека, но някак ми хареса те да си останат само възможност и да не виждам реалните им лица. Зачетох биографията на Mano Chao, почти четири часа това правих, освен това пуших в тоалетната и гледах през прозореца – все обичайни неща, нещо ново беше само параноята, която си набих покрай полицаите, които обикаляха наоколо. Зеленото вече явно ми идваше в повече. В Шумен на гарата първия човек, когото видях, беше Джия, освен невероятно къдравата си коса, носеше и китара. След кратко обясняване тръгнахме по релсите – това беше доста кратък път, другите обаче си останаха на гарата, за да чакат такси.  Сред тях успях да мерна el presidente и трите влъхви, само те поне ми бяха познати иначе със сигурност имаше и още. Някак си по лицата се разбираше кои са за фестивала. С Джия започнахме разговор, междувременно тя показа отвращение от пушенето ми, после и заваля, накрая дори се загубихме. Въпреки че очаквах тази година да ми е скучно, се оказа че още от началото бе откачено. Накрая стигнахме, оказа се, че ще четем веднага и се качихме в конферентната зала – щом бяхме там, значи хората щяха да са малко. Тук вече видях и други познати лица – най-много на очи се набиваше Гринго и това беше съвсем естествено – той си беше шоумен. За съжаление се оказа, че го няма Пресиян (единственото истинско име тук), което беше тъжно – Гринго тази година щеше да е единствената атракция явно. Точно той ме поздрави и ме попита дали някаква си не ми е сестра или пък жена – сметнах, че се лигави. След това настройвах китарата на Джия, която щеше да си пее едното от стихотворенията – ето че тя щеше да направи нещо, което всяка година исках аз да направя, но все не си взимах китарата. Сега поне щях да свиря в почивките на нечия друга. Започнахме четенето с поезия, аз трябваше да чета неща на Жорж и това ме дразнеше – не се смятам за добър с четенето на глас, пък и неговите неща грам не ги разбирам. Как да е, някак си ги прочетох, но ми беше доста мъка – със сигурност се беше прецакал като не дойде сам да си ги прочете – все пак е доста артистичен. От тези, които познавах, само една от трите влъхви ме изненада, другите като el presidente, Джия и т.н. смятам, че си бяха на обичайното ниво.             Въпреки че се опитвам да използвам имена, които да не издават кой кой е, нея ще я нарека Червенокоска, защото е много точно. След като я обявиха и започна да чете аз направо се вцепених и я гледах втренчено: за бога, от тази имах книга, бях гледал дори клипове от представянето ѝ, организирано от някакво издателство, и въпреки всичко това не бях видял до сега, че е в залата. Да не говорим, че имаше и същата фамилия като мен, а пак не я засякох в списъка с участниците, който постоянно гледах. Сякаш се беше появила от някъде магически точно преди да я обявят, магически беше и гласът ѝ; макар и твърде вулгарно ще кажа (малко вероятно е сега да чете това), че с този глас биха се излекували от импотентност дори и животни. Тя наелектризира цялото пространство по уникален начин аз стоях като вдървен, а смятам, че и повечето от останали. Нещо подобно ми се случваше миналите години, когато четеше Черната госпожица, но тя ме впечатляваше със съдържанието на нещата си, а не с държанието си пред публика. Червенокоска имаше невероятно присъствие, аз почти не слушах какво четеше, ами само я гледах. Като цяло се радвам, че нея си я бях чел предварително, защото от представянето ѝ тук запомних само че е с червило, пола и секси чорапогащник.             Вечерта бяхме на концерт на ЛаТекст преди това препалихме с el presidente, вътре по едно време взеха да ми се привиждат неща: смятах, че Русокоска и засуканата ѝ приятелка се натискат; а пък Джия, че левитира около колоната, на която се беше опряла. Ставаше все по-откачено и то не толкова заради първото, което може и да е било вярно, а заради второто. След това бяхме в друг бар с el presidente, там беше тъпо като цяло, като изключим водещата на конкурса, която дойде също и се оказа пич. От нея си взех филтри, преди това ни плати дори таксито, а аз се почувствах като ковра. Взех да ѝ се правя на интересен и да ѝ подавам някакви пари, но тя с учудваща категоричност отказваше. Беше от някаква странна порода.             На другия ден обикаляме забележителности около Шумен и писахме на място текстове за това, което виждахме. Получиха се доста добри неща. В хода на фестивала имаше и представяния на две книги, но не искам да говоря за тях, защото подобни събития като цяло са ми тъпи, а любимите книги си ги намирам случайно, както беше и случая с Червенокоска. Сигурен съм, че и на евентуално мое бъдещо представяне ще ми е тъпо да присъствам.  Вечерта пак препалихме, този път и с Гринго, после пихме уиски и заседнахме на една пейка, на която стояхме близо пет часа и говорихме разпалено. По едно време имаше и политическо шествие, което предвид опиатите ми приличаше повече на средновековна клада. Хванахме се с Гринго на бас коя зодия е Червенокоска и изгубих десет лева, за което много не ми пукаше, въпреки че останах без пари впоследствие. Отидохме и на караоке и пяхме македонски песни, а аз почти постоянно си разливах текилите. Към три часа се карахме с портиерката, а след това Гринго звъня на вратата на Червенокоска, естествено не ни отвориха. Всъщност тя и приятелката ѝ ни бяха съседи и аз често от тяхната стая чувах подозрителни крясъци, но това е друга тема. На другата сутрин станах доста трудно, след това свирих на китарата на Джия, а по едно време от отсрещната маса Червенокоска бъзикаше Гринго да ми върне парите.             На награждаването закономерно няколко награди взе Червенокоска, закономерна беше и наградата на el presidente; аз най-много се зарадвах обаче на Ралица (всъщност още едно истинско име), защото се изненадах, тя сякаш беше прокълната да взима само втори места, поне до сега. Аз бях с поощрителна награда, което предвид миналогодишното ми първо място си беше голяма излагация. Във влака Гринго направи голямо шоу, сваляйки се на една бъдеща инженерка от Варна, видимо обаче го правеше само заради смеха. Въпросната госпожица го иронизираше, когато можеше. На Горна Оряховица Гринго и тай-чи маняка (за него не писах много, но беше доста интересен човек) слязоха, а останалите след това или спаха или четоха, като цяло ми беше скучно, но някак си не знаех какво да си говоря с другите точно в този момент. В София се разделихме бързо, като всеки си тръгна на някъде, след това се разхождах пеша и си припомнях.  

Канал 'Завинаги'

Имаше дълъг канал или тунел – какво значение имаше, когато сънуваш. Лежах на земята около мен имаше доста хора. Те бяха на някаква улица и играеха на дама. „Когато стигнеш до края взимаш още една“ - говореше. „Нямам повече“ . Аз си гледах вените на ръцете – дланите бяха надолу – мърдайки с пръсти, карах вените да прескачат, бутани от сухожилията. Цял ден мога да правя това. „Да начертаем ново поле“. „За какво, нали ти казах, че нямам повече“. „Той ще ни даде“. Гледаха към мен. Едната дойде при мен: „Виж тук са ме снимали с него“. „Жена ми може да ни види“. „Какво?“ „Аз съм женен за ръката си – тя може да ни види“. Тя се върна при другата. „Абе, тоя няма нищо май. Говори, че е женен за ръката си. Пробвах да го накарам да ревнува, та да ме черпи, ма не стана – или стана – той все си гледа празно“. „Да ходим някъде другаде, ако искаш ти карай“. Събудих се на някаква ливада. Имах белег на лакътя. Нямаше никой. Или пък имаше - видях същите две: „Виж тук са ме снимали с нея“ „Аз съм женена за палеца си – той може да ни чуе“ „А имаш ли нещо за мен“ „В почивка е, не си в взимал от много отдавна“ „Кога го къпа за последно?“ „Не смятам, че съм го правила някога – тя си е добре и така“ „Радвам се, че начертахте ново поле“ „Подскачай, ако искаш“ „Зает съм. Очаквам някого“ „Разбира се“ Имаше дълъг тунел или канал – какво значение има, когато си буден.

1 август

имаш един часовник
навиваш го около някого
40 часа остават до края
имаш една съдба
чакаш постоянно нова
38 часа остават до края
имаш един дом
оставаш го заради пари
36 часа остават до края
имаш една вяра
покръстват те в друга
34 часа остават до края
имаш една страст
сватосваш я за друг
32 часа остават до края
имаш една луна
пишеш за нея на новолуние
30 часа остават до края
имаш няколко цигари
чупиш запалката в земята
28 часа остават до края
имаш няколко бири
замеряш чайките с тях
26 часа остават до края
имаш една илюзия
порастваш далеч от нея
24 часа остават до края
имаш една жена
даваш ѝ последния си ден
нейната нощ ти остава до края

Джак и Роуз

Ти си измръзналия пръст на Джак, търсещ чужда ръкавица, за да се стопли. Роуз е пияно, което скрибуца в нощта, потъвайки. Язовира е твърде малък, за да има кораб. Оцеляваш. Катериш върха на острова. Момината чешма те е блокирала. Събираш вода от листата. Качвайки се най-отгоре, се сриятеляваш с небето, в което се забиват дърветата.

1207

- Когато мъжете са заели поза "молещо се куче", ти в поза "кобра" ли си или правиш слънчевия поздрав и огряваш всички?
- Зависи от мъжа

Пролог без книга

Бяха се появили по средата на нищото. Тя замина за Русия, той за Америка – имаше още какво да се прави по тях. След студената война двата полюса се бяха разбрали да създадат две същества, които да поддържат мира и да предотвратява бъдещи войни. Как щяха да го правят ли? Ами като цяло доста просто – със съществуването си. Те бяха създадени от ДНК, взета от праисторическа гробница и РНК взета от кръвта, събрана от цял свят – разбира се от неслучайни хора или по-скоро пратеници. Има доста книги, които обясняват как на земята имало паднали ангели, които помагали и тн. Таза книгa не за тях, ами за това, което те създадоха, за да ги обединява, защото тъй наречените „Управници на Света“ не се разбираха помежду си. Или пък това беше само като оправдание за пред хората. Не знам аз. Може би просто им бяха казали отгоре, че е време да се върнат назад към корените, за да приемат планетата Земя като пълноправна. Всичко това звучи налудничаво, но няма голямо значение това за мен, от една година съм без работа и трябва да си уплътнявам времето с нещо. Него го нарекоха Адриан, нея пък Елизабет. Или пък те сами си се нарекоха така. Като цяло никой не очакваше да оживеят дълго и ги наричаха 'бебе Х' и 'бебе У' и двамата бяха с тъмни очи и това радваше злите пратеници. Бяха програмирани да не нараняват никого - това, разбира се, се оказа грешка, защото така те нараниха единствения останал – себе си, т.е. един друг. Те бяха свързани като близнаци, посредством древна технология за свързване на души, взета от гностиците. Според тях Христос е има жена, наречена София и любовница, наречена Мария-Магдалена, която се казвала само Мария в началото, но след като той ѝ е помогнал да има дете, е взела и името Магдалена – „магдала“ е купа на арамейски. София пък му е била първата любов – с нея той е бил свързан вече казах как. Тя пък искала деца само от него и на практика също не можела да има деца без него. Едно от нещата, който правил Христос било и това да помага на жени с репродуктивни проблеми. Не трябвало задължително да спи с тях – просто общувал с тях, след това цикъла им се връщал и те забременявали в последствие. Христос, подобно на други пратеници, се движил най вече около пратеници, а сред тях имало доста жени, които, идвайки на земята, преживявали неща, които им пречели после да забременеят. Някои, разбира се, не трябвало просто да имат деца. Какви неща преживявали ли? Най-често разочарование в любовта, което си било наказание, защото повечето от тях били разюздани и от горе преценявали, че е добре те да станат жени за много мъже – вече ако си намерили някой, които да ги оплоди качествено, им пращали и дете. Боговете искат да има още красиви души на земята – който осъзнае грешките си – получава и плод. Разбира се, пак подчертавам, че има жени, които имат друга мисия на земята, не да са майки. Това не важи за обикновените жени и хора като цяло. А има ли изобщо обикновени хора – това така ѝ не разбрах, но тези които наричам 'пратеници' са любимци на тези отгоре и те понасят както най-големите страдания, така и взимат големи подаръци. Като децата на Коледа, който слуша - взима, които не слуша – страда. Има и друга теория, че София и Мария-Магдалена са една и съща жена, която станала „купата“ на Христос, демек той е оставил „плода“ си в нея, а тя била светица преди да бъде с него, демек не спала с никого. Покрай Мария-Магдалена се въртят доста спекулации, но като цяло тя е представителка на женското начало, божията дъщеря, която среща божия син, който само чрез нея може да се върне при бога – ползвайки тантра. Както разбрахме има много пратеници – много божий синове и дъщери и те трябва да се събират заедно и да се радват на тантра, а секс да правят само, за да имат поколение. Което те най-често започват да правят чак след 30 години, преди това мъжете прахосват семето си, а жените спят с неподходящи мъже, давайки енергията си на вятъра. Интересното при тантра, е, че тя ползва кундалини енергията (или ци-енергия при даосите), която се представя като змия, което пък насочва към рептилите. В тази книга ще има доста сбъркани неща като това, което написах горе, че „магдала“ е купа, твърди се, че е „кула“, но на мен така по ми се връзва, пък и е по-четивно и забавно. Другите сбъркани неща няма да ги обеснявам така – това е за в началото. Не всичко е такова каквото изглежда. Добрите пратеници са от плеадите и са с арийски черти, злите пък са рептили. Разбира се, това са субективни понятия, поне за мен. Аз не вярвам, че едните само помагат на хората, а другите само вредят, правейки войни и болести. Хората сами си вредят или помагат с действията си. Въпросните две същества, не бяха нито едното, нито другото. Те бяха мелези и точно това беше идеята – да има нещо, което да обединява. В миналото, пратениците от плеадите – апостолите – са били измъчвани, тровени, хвърляни на зверовете и тн. Това всичко е ставало заради рептилите, които не искат те да са на земята. Самите апостоли обаче се прераждат постоянно и така всичко става безсмислено. Има много икони, на които апостол убива ламя – това пък е отговора на апостолите. Видимо не всички апостоли са добри и хрисими, както и не всички змейове и лами са лоши. Всичко е субективно. Нека да не забравяме, че самия дявол е паднал ангел, т.е. Пратеник. Пратеници са и всички гуровци, учители и тн. , които са населявали земята. Те всички са казвали, че говорят от името на бог, а не от свое име. Примерно Дънов, ако чете това сега по телекрана ще ме нахока, че той не се казва така, ами че е Елохим; Иисус пък го написах като Христос, както се нарича след като влиза божия дух в него. Като цяло никой със сигурност не може да каже те луди ли са били или наистина пратеници – това е характерно за всички, който говорят от чуждо име. Въпросните две същества представляват всички учения, религии и раси на Земята, тъй че няма значение кой какво ще вярва, важното е да има нещо обединяващо, защото тяхната роля е да помогнат на човечеството да спре да бъде отсвирено от всички външни цивилизации, а то е отсвирено, защото е нехуманно. Да не говорим, че реже и клона, на които седи буквално, а именно замърсява природата. В конспиративните сайтове се говори и за селенитите, които имат бази под водата и са създали Луната, затова са и селенити – Селена богиня на луната. Може би древногръцката митология затова говори за небесни, водни и подземни богове, които са братя. Та, двете същества са манджа с грозде от всичко, което ръководи Земята и изглеждат като хора, за да не правят впечатление, както и другите пратеници. Селенитите пък били казали на хората, че ако не спрат да замърсяват, ще ги наводнят, както вече са го правили преди време. Може да се окаже накрая, че всички богове са едни същи и няма различни цивилизации, просто те се изобразяват различно. В Индия примерно са синьо-розови високи същества имат вимани (летящи кораби), блъскат планини в морето и се стрелят с лазери.

1606

Разбирайки че нито тя, нито пък Годо ще дойдат; извика три пъти "Върви в манастир!" под прозореца ѝ и се завърна във Витенберг

Задушница

В очакване на смъртта на спомена, носиш торби със сухи пасти, солети, череши и жито. Разминаваш се с тълпа от подобни на теб, пътя минава през гарата. Релси, забравили какво е тежест, дебели борове и лели с чанти.
„Вземи. Бог да прости” – повтарят всички.
Ти се чудиш как може толкова лесно да се прощава. Цял живот ходиш по кривия път, накрая ти спрат „WI-FI”-a, върнеш се от където си дошъл, а близките ти започват да разнасят торби със сухи пасти и тн. Ти си вече при архитекта, започваш да си плащаш вересиите, а отдолу в определени дни чуваш:
„Бог да го прости”
„Вземи и това”
Бог обаче не яде сухи пасти, нито пък жито. Той ти намаля възможностите в чеклиста и следващия път, като слезнеш пак, си я някой просяк, я някой политик и тн. Мислиш, че така живееш на чужд гръб, но всъщност си роб на леността. Разбира се, може да си избереш да си куче или пък вълк, ако си му по-симпатичен.
В очакване на смъртта на чакането, идва влагата, после се раждаш отново. Човек си – той пак ти е простил. Гледаш кучета и овце, вълците не те закачат. Върнал си се назад, сухите пасти не са още измислени, този път си праведен пред себе си – ако имаш късмет повече не слизаш надолу. Ставаш невидим ангел във времето на сухите пасти – гледаш сеир отгоре и от време на време  спъваш някой друг богохулник – без значение с какво име нарича архитекта. Най ти е кеф да спъваш онези, които се имат за пратеници на бог: учители, гурота и тн. – щом са в човешки образ значи са просто шарлатани. 
    

Кости 2.0

Слушаше  Лара Фабиан и четеше Бегбеде. На френска вълна беше и лакътят му, който пееше Je T'Aime на металната планка, но нея вече я нямаше. Любовта им не беше траела 3 години, а само една. Всичко беше свършило за един час и то с местна упойка. Всички са кучки, дори и металните планки, мислеше си. И все пак може би младата лекарка от третия етаж не е. Баба му бе казала да си намери лекарка. Смяташе да я послуша най-накрая. До обят на съседното легло имаше свещеник. Той беше първият човек от Ботевград, който не му говореше за сензори.  Брал върба за Цветница и паднал със стъбата. Свят човек. Докторът го наричаше викинг, заради брадата. Вместо кораби той имаше няколко тира, прекарваше товари за Гърция. Гръцки беше научил, докато бе учил богословие в Атина. Докато си говори с него се сети за Казандзакис и "когато една  жена заспива сама това е грях за всички мъже".А най-важният въпрос сега беше дали докторката заспиваше сама..

Aз водораслото

Аз (по често ще бъдe „ние” обаче, понеже чайките искат парче от славата), водораслото, преди няколко дни случайно попаднах на една Flash-ка, захвърлена на пясъка. Дълго се чудех как по точно се отваря това създание, което знам само поименно. На следващия ден обаче една от мидите (лежащи около мен) точно преди да умре, реши да проговори, напук на своя обет за мълчание. Тя ми разказа, че това нещо, наречено Flash-ка, не беше вид мида, ами ковчеже с тайни, направено за да служи на ония, който само знаят да оставят стъпки и да си печат задниците. След тази информация; чакайки мидата да умре; реших да помоля чайките да ми намерят средство, с което да отворим тази дяволска кутия. Те доста бързо (дори и за чайки) успяха да ми откраднат друга дяволска кутия (този път с копчета), с която най-накрая отворихме човешката „мида”. Вътре имаше само една снимка, която предвидливо съм ви изложил по горе. Разбира се, ние не можехме да оставим така неща – пък и ежедневието ни е доста скучно – и решихме да ги разучим по-дробно тез стъпала.
Горният крак, леко грубоватият, беше на Марина. Тя живееше в един изоставен фар и по цял ден учеше по история; освен в моментите, когато идваше приятелят ѝ, и времето, когато стоеше в интернет. Интернет, доколкото разбрахме, се оказа помещение, намиращо се точно над полюлея в спалнята ѝ. В него имаше само една бяла маса, на която лежеше доста дружелюбна и склонна на всякакви физически набези руса жена. Марина я използваше най-често за споделяне, като това ставаше по следния начин: тя навиваше безброй листчета около русата ѝ коса и започваше да разтрива дланта ѝ, а не след дълго листчетата изчезваха. На тяхно място се появяваха нови кичури, понякога кафяви, понякога черни, но винаги бурно треперещи. Това бяха отговорите, които Марина винаги чакаше с нетърпение. Когато идваше приятелят ѝ, отначало те махаха стълбата, водеща нагоре, и отдаваха взаимно телата си върху широкото легло; но постепенно започнаха да висят само горе. Там най-често приятелят ѝ обладаваше русата, а Марина или ги записваше, или просто пращаше отново листчета. Разбира се, те сменяха ролите си понякога, но така и не започнаха отново да правят нещата заедно.
Страничното стъпало, издълженото, принадлежеше на Ралица. Тя живееше в огромно хале, намиращо на пристанището. В него, на мястото на някогашните прозорци, сега имаше само огледала. В тези огледала именно Ралица по цял ден се оглеждаше. Тя беше открила, че сутрешният бриз увеличаваше талията ѝ точно с по един сантиметър всеки ден, а вечерният – гърдите ѝ. Разбира се, отначало тя стоеше само вечер навън, но постепенно разбра, че е нужна известна хармония и си направи стриктен график. Съобщенията идваха отново с бриза – тук комуникацията означаваше и промяна във външния вид, но тя се радваше да ги чете, въпреки че фарът беше точно на сто и петдесет крачки от нейното хале и спокойно можеха да си говорят с Марина лице в лице. Да, те се познаваха (това ние разбрахме твърде късно) и то от доста отдавна. Това нещастие се беше случило в някаква гимназия, говореща език близък до рачешкия, но лигаво наречен „френски”. Защо беше нещастие ли? Ами просто защото за нас не е хубаво да се събират хора, които биха оставяли толкова различни следи върху пясъка, върху нашия пясък.
Най ни хареса последният крак, и то не защото някой го беше лакирал (и до тази история ще стигнем), ами просто защото беше най-малко деформиран от обувките, които вече всички носят. Да, неговите пръсти са толкова цилиндрично оформени, че биха разпределили всяко едно напрежение равномерно; но все пак въпреки това тя си е герой, устоял на каишките, катарамите и двадесет сантиметровите шипове, дефлориращи всичко под себе си. Алис всъщност живееше в доста негероично място – един стар гълъбарник, намиращ се на покрива на най-близкия висок блок до онази сграда, приличаща на голяма бяла мида. Тя обаче не беше Венера (беше отсвирила Надеждата, за съжаление), но със сигурност поне знаеше кой е Ботичели заради своя бинокъл. От височината на блока тя виждаше всичко подробно, дори и чуждите бележчици. На нея също ѝ пращаха бележки само дето по гълъбите и затова често бяха нацвъкани. Всяка сутрин идваше по една от халето с подробни данни за талията на Ралица, а всяка вечер от Марина – с точното разположение на русата в момента върху леглото. Алис ги четеше винаги с интерес късно вечер, защото обичаше подробностите, но всеки път след това палеше свещ, сякаш тъгувайки. Може би, защото беше тъмно и нямаше как да свърже бинокъла си с тях; може би, защото искаше и тя да разказва. Един ден обаче; докато зяпаше пиян чичко, търкалящ се пред театъра; при нея долетя странно писмо, пълно с малки шампоанчета и само една кратка бележка:
Диалог и после сън,
а в него диалог…
Май отново с теб!
Безсмислица естествено, но точно заради това тя някак си се огледа наоколо и вида курешките около себе, курешки, събирани след всеки следващ курс на гълъбите. Видя и пейзажа пред очите си, но не се почувства като онзи, на когото имамът дал малка стаичка на върха на Солейманската джамия. Нещо наистина ѝ липсваше, нещо простичко. Разбира се, тя реши да го намери по най-дългия начин – като помогне на всички. Но това не е странно, защото, както знаем, хората са като рапаните –  винаги се бутат в разни безкрайни спираловидни неща.
След като отново стана обед и Слънцето беше твърде високо, за да може да я шамароса ревниво, тя започна да слиза бавно по стълбите, отивайки при двете пръдли (така ги нарекохме с уважение ние, понеже се оказа, че те също отделят метан). Светът  долу изгледаше доста плосък и някак безсмислен с своята праволинейност. Всичко беше гладко, с прави ъгли и застинало – нямаше го ръбестия нацвъкан под, нямаше го заобленото тяло на голата, нямаше я динамиката на вятъра. Но поне беше голямо, много голямо, толкова голямо, че Алис се загуби, но вместо да заплаче, тя започна безцелно да обикаля с желанието още повече да се изгуби. Явно това наистина стана, защото се озова до някаква голяма сграда, приличаща на пясъчен замък. Това чудо беше опасано с неща подобни на морски звезди само дето с по четири крачета. Вътре също палеха свещи и може би заради това тя влезна. Шампоанчетата пък бяха изхвърлени навън, за да не шумкат в джоба ѝ, докато ходи. Вътре нямаше почти никого, може би защото и чайките със зор се набутаха – това място със сигурност имаше нужда от по-големи отдушници.
След като излезе, Алис се огледа за шампоанчетата, но тях ги нямаше;
повика ги, но не отвърнаха. След това разочарована, че беше изгубила и този подарък (другото разочарование беше, че всяка вечер губеше Изгрева), тя си тръгна отново към гълъбарника. Докато се качваше по стълбата обаче, усети че в джоба ѝ имаше три останали опаковки. Алис рязко изхвърли косата си нагоре и реши поне да се изкъпе. Косата ѝ толкова ярко проряза въздуха, че ако сега тя беше в кино и до нея седеше някой, той със сигурност през целия филм щеше да мисли само за мекия шамар, получен от нейната коса. Тя си беше прекарала вода по доста странен начин: гълъбите започваха да летят и задвижваха стар ръждясал Архимедов винт, който се намираше под прозореца на една жена, която винаги плачеше, докато свири на пияно. Така Алис винаги като се къпеше слушаше и музика. Жената пък започваше да свири от вида на летящите гълъби, защото не можеше да проумее кой е решил тя да се роди човек, а не птица. Всичко беше една перфектна система – Алис просто трябваше да махне на гълъбите и получаваше и вода и музика. Този път жената засвири „Sur le fil” на Yann Tiersen, а Алис започна да танцува с пръсти в косата си, в дългата си кестенява коса. Един гълъб, който явно разбираше френски, се спусна от ръба на блока и отиде за съобщение – отново беше вечер. Отначало шампоана не ѝ лютеше на очите, но изведнъж жената спря да свири и тя изпита най-ужасяващата болка, която си беше представяла. Още мокра изтича при клетките на гълъбите и потърси бинокъла си. Намери обаче в краката си бележка от Марина, в която пишеше, че група хора, ползвали странни малки шампоанчета, сега бяха с изгаряния трета степен по цялото тяло. Интересното беше, че това бяха основно големи хора. Даже не! Не „основно”, ами изцяло, защото нямаше нито едно дете. Жената отново започна да свири и незнайно как очите на Алис спряха да лютят. За нея обаче това не беше явно „незнайно”, защото тя бързо съчини план. Първо, трябваше и трите да унищожат убежищата си; второ, трябваше да привлекат вниманието на хората и, трето, да намерят колкото се може повече малки шампоанчета.
Още помня онзи ден, когато на центъра те трите раздаваха шампоани, а през това време разярените гълъби (останали без дом) кълвяха русата и чупеха всички огледала в града. Хората грабеха шампоанчетата, вярвайки, че това беше промоция на нова голяма фирма. Не след дълго всички, които бяха все нещастни и сериозни, получиха изгаряния по лицата. Най-опърничавите пък дори се задавиха с пяната и лишиха света от жалкото си съществуване.
Трите се разделиха щастливи, че бяха направили нещо общочовешко, засенчващо дори апокалиптичната патетика от филмите на ония, които все с коли се возят. Впоследствие Ралица стана кабаретна актриса и продължи да се оглежда, само дето вече в погледите на зажаднели чичковци. Вместо вятър пък имаше въздишките на жените им, който се чудеха защо техните тела имат целулит, а не чар.. Марина пък стана политик, водач на ония украинки, които се събличат за щяло и нещяло, и си имаше много голи руси жени. Алис продължи да все взира, само дето вече защото търсеше своето малко щастие.
Ние го намерихме преди нея и то в тази Flash-ка – някой беше лакирал ноктите ѝ, а преди това и заснел тяхното женско сбогуване. Дали ще ѝ лютят очите (ние и свихме едно от шампоанчетата) като види и тя тази снимка, а? Нека първо обаче спре да се оглежда и дойде на плажа.